На гарата един мъж ме помоли да му услужа с телефона, за да се обади на жена си.

На гарата се появи мъж, който ме помоли да му дам телефона си, за да се свърже със съпругата си.

Ситуацията беше странна. Влакът ми закъсняваше безкрайно, въздухът беше наситен с августовска жега, а на перона почти не се виждаше жива душа. Аз – Мартин – просто броях минутите до края на деня. Студентството ми се въртеше около любимите лекции по архитектура и изтощителните нощи в денонощния магазин, за да смогвам с ипотеката на малкия апартамент, който беше същевременно сбъдната мечта и постоянен източник на тревога.

Той изникна внезапно. Не приличаше на бездомник – по-скоро носеше скъп, макар и леко измачкан костюм, а ръцете му леко трепереха. Погледът му шареше неспокойно.

„Извинете, млади човече“, гласът му беше дрезгав и тих. „Батерията ми падна. Абсолютно мъртва е. А жена ми… тя ме чака. Трябва да ѝ се обадя, ще се побърка от притеснение.“

Поколебах се. Телефонът ми беше в джоба – единствената ми връзка с хората, будилник, бележник, всичко накуп. Но в очите му имаше нещо повече от обикновена тревога – чисто отчаяние.

„Само за минута. Моля ви.“

Въздъхнах и му го подадох. Инстинктът ми казваше „Не!“, но възпитанието ми надделя.

Той пое телефона с толкова благодарност, че ми се стори пресилено. Обърна се с гръб, като че ли търсеше поверителност, въпреки почти празния перон. Чух някакво неразбираемо мърморене. Всичко стана за секунди – дори минута не мина, преди да върне апарата.

„Благодаря ви. Спасихте ме. Наистина.“

Кимна рязко, изглеждаше напрегнат, и се отдалечи бързо, без да се обръща. Скри се зад ъгъла на чакалнята, а почти веднага след това дойде влакът ми.

Скоро забравих за случката. Животът тръгна по старому: чертане до късно, мирис на терпентин и кафе в малката ми стая, вечната тревога дали този месец ще успея с кредита. Ани, приятелката ми, се опитваше да помага, но като човек, израснал в заможно семейство, не разбираше напълно напрежението от истинските финансови грижи. Това понякога създаваше напрежение между нас.

Същата вечер, докато разглеждах телефона, нещо странно ми направи впечатление сред изходящите съобщения. Мъжът не беше говорил по телефона – беше си изпратил SMS. Кратък, съдържащ само моя номер.

Странно.

Защо би изпратил съобщение с моя номер, ако целта му е да се обади на съпругата си? Може би не е успял да се свърже и очакваше да ми се обади по-късно? Не, нещо не се връзваше.

Студена тръпка мина през мен. Почувствах се изигран. Изтрих съобщението, сякаш можех да изтрия самия спомен за случилото се.

Две седмици по-късно, затрупан с учене за тежък изпит и препирни с банката за нова наказателна лихва, получих SMS.

От непознат номер.

В съобщението имаше само две думи:

„Жена ми…“

Глава 2

Сърцето ми ускори ритъм. Взирах се в екрана, а думите „Жена ми…“ пулсираха пред очите ми.

Нямаше как да се заблудя – това беше същият мъж от гарата. Филип. Бях запомнил името, което промърмори, докато уж говореше по телефона.

Ръцете ми се разтрепериха. Какво искаше? Заплаха ли беше това? Молба? Защо точно аз?

Телефонът отново завибрира. Същият номер.

„…знае. Всичко се срива. Трябва да говоря с теб. Не е безопасно по телефона. Моля те.“

Стомахът ми се сви. Това вече не беше само странно, а направо обезпокоително. Какво знае жена му? Защо ме намесва? Аз съм просто студент, затънал в дългове.

„Кой сте вие? Какво искате от мен?“, попитах, опитвайки се да звуча спокоен.

Отговорът дойде веднага. „Аз съм мъжът от гарата. Филип. Ти ми даде номера си. Несъзнателно. Изпратих го на себе си от твоя телефон. Имах нужда от чист номер, който не се следи. Твоят.“

Почувствах се глупаво. Явно не е звънял на жена си – използвал е телефона ми, за да си изпрати контакт или номер на друг апарат?

„В опасност съм“, изпрати още един SMS. „Жена ми, Мира, и нейният любовник… те ми съсипват живота. Искат да ме изкарат луд. Да ми вземат бизнеса. Моля те, имам нужда от помощ. Ще ти се отплатя. Знам, че си студент. Мога да реша всичките ти финансови проблеми.“

Думите „финансови проблеми“ ме нацелиха право в болното място. Погледнах купчината сметки, писмата от банката…

„Не искам да се намесвам“, отговорих, макар че вече не звучах толкова сигурно.

„Няма да се замесваш. Просто да поговорим. Кафенето до старата библиотека. Утре в десет. Ако не дойдеш, ще разбера. Но те ще разберат за теб. Те следят мен, а сега може би знаят и за теб.“

Това беше откровена манипулация. Заплаха, замаскирана като молба.

Цяла нощ не мигнах. Пред очите ми стоеше образът на Филип – изплашени очи, треперещи ръце, скъп костюм. В какви истории се забъркваха хора като него? Бизнес, пари, изневяра – теми толкова далечни от моя свят на чертежи и бетон.

Сутринта се обадих на Ани. „Мартин? Звучиш ужасно. Пак ли не си спал?“ „Ани, случи се нещо… странно.“ Разказах ѝ всичко. Тя реагира напълно хладно и разумно. „Мартин, стой далеч от това“, каза тя веднага. „Това са семейни драми на богати хора. Не се въвличай. Мисли за университета и кредита. Просто блокирай номера.“ „Той каза, че може би ме следят.“ „Опитва се да те уплаши! Това е манипулация. Не ходи на тази среща.“

Но решението вече беше взето. Любопитството надделя над страха. А най-силното беше обещанието: „Мога да реша всичките ти финансови проблеми.“

Глава 3

Кафенето до старата библиотека беше тъмно, с димна атмосфера и усещане за друго време. В десет бях там, седнал в най-отдалечения ъгъл, притиснал чаша студено кафе.

Филип пристигна с пет минути закъснение. Изглеждаше още по-зле – същият костюм, но вече носен няколко дни. Под очите му имаше сенки, а ръцете му трепереха още по-силно. Около себе си се оглеждаше неспокойно, преди да седне срещу мен.

„Дойде“, прошепна. „Благодаря ти.“ „Имам десет минути“, излъгах го. „Какво става? И защо аз?“ „Защото си никой“, каза направо. „Проучих те доколкото можах. Мартин. Студент по архитектура с ипотека, едва смогваш с кредита. Без връзки, без минало. Чист си. Перфектен.“

Изтръпнах. Явно ме беше проучил. „Какво искате?“ „Както ти казах. Жена ми, Мира, има любовник – Кирил. Първо беше мой служител, после се сближи с нея, а в момента двамата контролират компанията ми. Аз съм строителен предприемач – или бях. Половината сгради тук са мои. Или бяха.“

Гласът му се прекърши. „Изхвърлят ме. Завели са дело, твърдят, че съм невменяем, че прахосвам пари. Взели са заеми на мое име, фалшифицирали са подписи. Адвокатите… или са купени, или са безполезни. Мира знае всичко за мен.“ „Но аз какво общо имам?“ „Имам нужда от услуга. Малка, но важна. Трябва да се вземе нещо – доказателства за измамата, за изневярата, за фалшивите заеми. Оригиналните документи. Скрито е, не в банка, а на обществено място. Но мен ме следят. Ако отида, ще ме хванат или ще унищожат доказателствата. Може и да ме убият.“

Думата увисна. „Да ви убият? Това е…“ „Ти не ги познаваш!“, повиши глас, после го сниши. „Кирил е безскрупулен. А Мира… мрази ме. Всеки има тайни, Мартин. Всички.“ „И какво да направя?“ „Папка. В обществена библиотека, шкафче за багаж. Ключът е…“ той се огледа. „…скрит.“ Подаде ми смачкана разписка от химическо чистене, на която беше надраскано – 34Б и името на библиотеката. „Ключът е залепен под третата тоалетна чиния в мъжката тоалетна на втория етаж. Вземаш папката и ми я носиш. Това е.“ „Това си е лудост. И престъпление.“ „Престъплението е това, което те ми причиняват!“, прошепна. „Петдесет хиляди. В брой. Щом ми дадеш папката.“

Петдесет хиляди.

С тази сума можех да реша всичко – кредита, спокойствие, време за учене. „Защо не наемете детектив или не се обърнете към полицията?“ „Полицията? Кирил има хора навсякъде. Частните детективи? Всички са му в джоба. Трябва ми някой неочакван. Ти. Моля те.“

Гледах разписката. Моралната дилема беше огромна. Знаех, че това е рисковано и неправилно. Но петдесет хиляди…

„Кога?“, попитах, разпознавайки едва гласа си. „Сега. Те не знаят за теб. Трябва да стане веднага.“ Филип се наведе напред, очите му блестяха. „Това е целият ми живот, Мартин. А може да бъде и твоят – без дългове. Помисли.“

Глава 4

Излязох от кафенето със сърце, което биеше силно. Разписката гореше в джоба ми. Петдесет хиляди – тази мисъл заглушаваше гласа на разума, който викаше да се прибера и да забравя.

Но вече вървях към библиотеката.

Старата сграда с високи тавани миришеше на прах и дърво. Мъжката тоалетна на втория етаж беше празна. Сърцето ми биеше лудо, когато проверих под третата чиния – ключът беше там, залепен с тиксо. Ръцете ми трепереха не по-малко от тези на Филип.

Слязох в сутерена. Шкафчетата бяха в тъмен коридор. Номер 34Б. Пъхнах ключа, завъртях.

Вътре – дебела кафява папка, пристегната с връзки.

Пъхнах я под якето (което носех въпреки жегата, само за да я скрия) и излязох с усилие да не тичам. Всеки поглед ми се струваше подозрителен, всяка кола – възможен преследвач.

Обадих се на Филип от уличен телефон. „Имам я. Къде сте?“ „Добре. Зад Катедралата. Малка уличка, черен седан. Вът

Telling Admin