Работих с Лилия пет години. Пет години, в които споделяхме едно бюро, един принтер и безброй обедни почивки, прекарани в сладки приказки и горчиво кафе. В задушния свят на корпоративния офис, където взаимоотношенията често

Пет години работих рамо до рамо с Лилия – споделяхме бюро, използвахме един и същ принтер и не пропускахме обедното кафе, винаги гарнирано с разговори и понякога горчиви мисли. В задушния корпоративен свят, където повечето отношения са повърхностни и ограничени до служебна учтивост, средата ни свърза по-силно. Това приятелство беше най-голямата ми опора. Тя знаеше подробности за вечерната ми магистратура, за битката ми с кредита за малката гарсониера, за всичките ми тревоги. Аз пък познавах най-съкровената ѝ мечта – да стане майка.

Лилия и съпругът ѝ Симеон бяха заедно вече десет години. Той – успешен бизнесмен, човек с осезаемо присъствие и аромат на скъп парфюм. Имаха всичко на пръв поглед – къща край планината, екзотични почивки, автомобили, които познавах само от снимки в списания. Единственото, което отсъстваше, беше детският смях, който да изпълни просторните им стаи. Годините минаваха между прегледи, медицински процедури, надежди и разочарования. Всеки месец беше нова битка, завършваща в тишина. Виждах как погледът на Лилия губи блясъка си, а раменете ѝ все повече се свиваха под тежестта на болката. Усмивката ѝ стана бледа сянка, която не стигаше до очите.

И тогава, в един пролетен ден, всичко се промени. Лилия дойде на работа с лице, сияещо по начин, какъвто не бях виждала досега. Стисна ръката ми и прошепна: „Бременна съм, Ани! Най-накрая се случи!“. Прегърнахме се сред шумния офис, а раменете ѝ трепереха – този път от щастие и облекчение.

Всички в офиса се зарадваха истински. Носехме ѝ плодове, обсъждахме имена, мечтаехме за бъдещето на желаното дете. Симеон я гледаше така, сякаш държи света в ръцете си. Бременността на Лилия преминаваше спокойно, почти като по учебник – коремът ѝ растеше, а с него и радостта на всички около нея. Лилия разцъфтяваше, като истински символ на майчинството. Понякога разговаряхме с часове за колички, за цветовете в детската стая, за малките ритничета, които усещаше нощем. Винаги я подкрепях, споделях нейните радости.

Но нещата се преобърнаха. В началото на шестия месец се случи нещо немислимо. Симеон се обади – гласът му беше безжизнен, думите – кратки и тежки. „Няма го вече. Загубихме бебето.“ Всичко рухна за миг.

Лилия беше напълно съсипана – думите не могат да опишат състоянието ѝ. Превърна се в сянка в собствения си дом, скиташе из празните стаи, които трябваше да бъдат детска стая. Изолира се, затвори се в себе си. Продължих да я посещавам, носех ѝ храна, опитвах се да говоря, но тя не реагираше. Седях до нея в мълчание, усещайки как стената между нас расте. Болката ѝ изпълваше цялото пространство, а Симеон се удави в работа, сякаш бягаше от празнотата вкъщи.

Глава 2

Няколко седмици по-късно, в един мрачен и дъждовен следобед, ни посети Магдалена – бивша колежка, напуснала преди година, за да потърси по-добра работа. Тя беше от хората, които винаги знаят всичко, леко саркастична, но не и лоша по сърце. Настанихме се в офис кухнята, където мирисът на кафе се смесваше с този на мокър асфалт.

Разговорът вървеше мудно – обичайните офис новини: кой се е оженил, кой е сменил работа, кой е бил повишен. Неизбежно, Магдалена попита за Лилия. „Чух, че е била бременна. Как е тя? Кога е терминът ѝ?“

Въздъхнах, усещайки тежест в гърлото. Разказах на Магдалена всичко – от радостта и очакванията, до разбитите мечти и телефонното обаждане, което промени всичко.

Докато говорех, лицето на Магдалена се променяше. Изражението ѝ стана сериозно, веждите ѝ се смръщиха. Когато свърших, тя ме гледаше с широко отворени очи, изпълнени не със съчувствие, а с изумление. Лицето ѝ пребледня, а чашата с кафе потрепери в ръката ѝ.

„Шегуваш ли се?“ – Гласът ѝ беше почти шепот.

Поклатих глава. „Иска ми се да се шегувах, Маги. Ужасно е. Тя е напълно съсипана.“

Магдалена остави чашата с шум върху масата и се наведе към мен. Погледът ѝ беше напрегнат, дори тревожен.

„Не, ти не разбираш,“ прошепна тя, сякаш някой можеше да ни чуе. „Ти наистина ли не знаеш?“

Сърцето ми ускори ритъм. Усещах студ по гърба си. „Какво трябва да знам?“

Магдалена се огледа неспокойно, после се обърна към мен и изрече думи, които разтърсиха представите ми.

„Не знаеш ли, че тя… тя изобщо не е губила бебето? Защото никога не е имало бебе. Тя никога не е била бременна.“

Глава 3

Думите на Магдалена се задържаха във въздуха, тежки и почти нереални. В първия момент не можех да ги осмисля – звучеше като нещо, казано на чужд език. Изсмях се – истерично и кратко.

„Маги, това не е смешно. Жестоко е. Как можеш да твърдиш такова нещо?“

Но тя не се усмихна, в очите ѝ имаше само смесица от шок и съжаление.

„Ани, кълна се. Преди около месец, когато тя би трябвало да е в петия месец, я видях. Бях на спа уикенд с приятелка в малко планинско градче. Лилия беше там – сама, по бански, с плосък корем, отпивайки вино. Познах я веднага. Помислих, че може да се бъркам, но после я чух как говори по телефона със Симеон, разказваше му как бебето рита. А тя – никакъв корем, слаба както винаги. Първо си помислих, че може вече да е загубила бебето и да не е казала, но после… не. Беше прекалено спокойна, сякаш просто си почива.“

Докато слушах, имах усещането, че всичко под краката ми се люлее. Не! Това трябва да е лъжа или завист. Лилия не би направила подобно нещо. Видях болката ѝ – или така съм вярвала.

„Сигурно си се объркала,“ казах, макар и с несигурен глас. „Може да е била някоя, която прилича на нея.“

„Не, тя беше. Поздравих я на тръгване, пребледня, промърмори нещо и почти избяга. Кълна се, Ани. Нещо не е наред.“

Магдалена си тръгна, оставяйки ме сама с тежестта на нейните думи. Опитах да се върна на работа, но мислите ми се връщаха към сцени от последните месеци, които вече изглеждаха различно.

В главата ми изплуваха спомени – широките дрехи на Лилия, които прикриваха тялото ѝ, отказите ѝ да ходим заедно на йога за бременни, неясните отговори за лекарските прегледи. „Всичко е наред“, усмивка и бърза смяна на темата. Никога не ми показа снимка от видеозон – „Симеон ги държи като очите си, в един сейф“, обясняваше тя. Тогава ми звучеше мило, а сега – напълно нелепо.

Сърцето ми се сви. Ако това е истина, значи съм била измамена по най-жестокия начин. Ако всичко е било лъжа, какво остава от приятелството ни?

Трябваше да разбера. Дължах го на себе си, на това, което ни е свързвало. Но се страхувах от истината.

Глава 4

Следващите дни бяха белязани от съмнения. Една част от мен настояваше, че Магдалена просто интригантства и иска да съсипе Лилия. Друга, по-тиха, но настойчива, шепнеше, че пъзелът започва да се нарежда, макар картината да е ужасяваща.

Започнах да избягвам обажданията на Лилия. Всеки неин тъжен тон вече ми звучеше неистински. Чувствах се предател, но и глупачка, ако съм била лъгана толкова време.

Един ден, подтикната от вътрешно усещане, отидох до дома им без предупреждение. Казах си, че нося нещо за хапване, но истината е, че търсех доказателство – нещо, което да потвърди или отхвърли съмненията ми.

Домът им беше впечатляващ – модерна къща, големи прозорци, поддържана градина. Прислужницата Искра ми отвори вратата.

„Лилия вкъщи ли е?“ – попитах.

„Госпожата е в спалнята, не се чувства добре. Господин Симеон е в кабинета.“

„Ще я видя.“

Изкачих се по стълбите с туптящо сърце. Почуках, не получих отговор, затова отворих вратата. В стаята цареше полумрак. Лилия лежеше свита на леглото.

Тишината беше гъста. На нощното шкафче имаше рамка с лице надолу. Любопитството ме надделя. Внимателно я обърнах.

Не беше снимка, а ехография – размазан образ, който би трябвало да показва тяхното бебе. Но долу вдясно имаше чуждо име и дата – не на Лилия, а отпреди две години.

Студена пот избиха челото ми. Ръцете ми трепереха. Това беше доказателството – снимка от чужда бременност.

В този момент Лилия се обърна. Очите ѝ срещнаха моите – в тях нямаше тъга, а паника. Видя снимката в ръцете ми и лицето ѝ се вкамени.

„Ани… какво правиш тук?“ – Гласът ѝ беше дрезгав.

Не можех да кажа нищо. Просто стоях с рамката в ръце – обвинението беше между нас.

„Не е това, което си мислиш,“ започна тя, но гласът ѝ се прекърши.

Мълчанието беше тежко. Казах спокойно, но ледено: „Тогава какво е, Лили? Какво е?“

Глава 5

Вратата на кабинета се отвори и Симеон се появи, държейки телефон.

„Какво става тук? Ани? Лилия, добре ли си?“

Лилия се разплака, но този път сълзите ѝ звучаха не като болка на майка, а като отчаяние на човек, хванат в измама. Симеон изглеждаше объркан и неспокоен.

„Какво държиш?“ – попита ме той.

Преди да успея да отговоря, Лилия извика: „Нищо! Тя просто… тя не разбира! Махни се, Ани! Излез от дома ми! Веднага!“

Погледнах ги и разбрах, че този разговор не трябва да се води сега. Оставих рамката и си тръгнах – от стаята, от къщата, от техния живот. Оставих след себе си само <

Telling Admin