Една жена живя на 8-ия етаж на моя блок цели 50 години. Тя винаги беше сама и никога не се усмихваше

Съседката-призрак

Почти две десетилетия прекарах в този блок. През всичките тези години, на осмия етаж в последния апартамент по дългия коридор, живееше жена. Истинското ѝ име така и не стана ясно – някои я наричаха Мария, други твърдяха, че е Анна. Всички обаче бяха на едно мнение: тя винаги беше самотна. Не идваха гости, не се чуваше смях, не се виждаха приятели или семейство. И за всичкото това време – нито веднъж не я зърнах да се усмихва.

Всяка вечер, докато се прибирах от работа, виждах силуета ѝ на прозореца – седеше в креслото си и гледаше нанякъде. Разправяха, че така живее вече пет десетилетия. В началото съседите се опитали да ѝ се представят, но после се отказали – погледът ѝ бил прекалено студен, животът ѝ – напълно затворен.

Преди месец тя почина. Стана тихо: съседите усетили неприятна миризма и извикали полиция. За смъртта ѝ научих едва когато някой почука на вратата ми. На прага ме чакаха двама полицаи.

— Живеете до починалата — каза единият. — Трябва да дойдете с нас.

Изненадах се, не разбирах защо, но все пак ги последвах.

Вратата към апартамента ѝ беше открехната. Още с влизането ме лъхна студ, сякаш климатикът работеше на най-силната степен, а радиаторите – нажежени.

И тогава започна най-страшното.

Стаята беше почти празна, с изключение на няколко стари мебели. Но по стените висяха десетки, дори стотици снимки. Приближих – и се вцепених. На всяка една снимка бях аз.

Аз – на бала. Аз – по време на казармата. Аз – на вилата с родителите. Аз – с първата си жена в гражданското. Имаше снимка дори от кварталния магазин, само отпреди няколко години.

Кой ли беше направил всички тези снимки? Как са се появили тук? Усетих как мраз ме полазва.

— Господи… — издишах.

Полицаите ме гледаха неразбиращо.

— Познавахте ли я?

— Не! Не съм разговарял с нея… никога!

Пристъпих към писалището. Там имаше дебела тетрадка, на чиято корица стоеше написано моето име. Взех я и надникнах вътре. На всяка страница, с подреден почерк по дати, беше описан целият ми живот – до последната подробност.

„Днес пак купи хляб от пекарната отсреща. Обича да е още топъл…“ „Днес се забави на работа и се прибра тъжен…“ „Днес погледна към прозореца и почти ме видя…“

Стиснах клепачи, сърцето ми биеше лудо. Цялата тази ситуация изглеждаше невъзможна.

Изведнъж нещо падна в съседната стая. Подскочих. Полицаите се спогледаха, тръгнаха да проверят. Аз останах на прага, стискайки тетрадката като спасителен пояс.

Тогава зад мен се чу тих глас:

— Все пак дойде…

Обърнах се. До прозореца стоеше тя – същата жена, но този път беше бледа, почти прозрачна, но изглеждаше жива. Гледаше право в мен и… се усмихваше.

Тайната на дневниците

Вцепених се, неспособен да изрека и дума. Жената край прозореца беше призрак – сянка, но погледът ѝ бе толкова жив, все едно е чакала този миг цял живот.

Полицаите се върнаха от другата стая.

— Там няма нищо — каза единият, оглеждайки помещението. — Какво ви е? Да не видяхте привидение?

Опитах се да кажа нещо, но думите не излизаха:

— Тя… стои тук!

Полицаите се спогледаха и само се подсмихнаха. По-възрастният, с усмивка на устните, каза:

— Човече, май и на вас ви се отрази атмосферата тук. Задушно, напрегнато… нервите не издържат.

Явно те не забелязваха нищо. Жената не спираше да ме гледа, а после тихо каза:

— Те не могат да ме видят. Само ти.

Почувствах как се изпотявам, ръцете ми трепереха. Държах здраво тетрадката, а тя се приближи с плавна крачка. Силуетът ѝ трептеше, сякаш е отражение във вода.

— Защо… защо аз? — измъкнах.

Тя наклони глава на една страна:

— Защото аз изживях твоя живот.

Не успях да разбера какво има предвид. Отдръпнах крачка.

Като видяха състоянието ми, полицаите решиха да приключват.

— Ще вземем документите и вещите — казаха. — А вие най-добре излезте да подишате въздух.

Те излязоха, а аз останах сам в апартамента. Вратата се затвори зад тях. Останах само аз и призракът.

— Какво означава това? — изстрелях. — Защо имаш снимки мои, записки за мен? Следила ли си ме?!

И тогава се случи нещо необичайно, почти комично: призракът избухна в смях. Първо тихичко, после на глас. Смехът прозвуча чисто, като на младо момиче. Неочаквано тя махна с ръка – и една рамка падна право върху главата ми. Извиках, хванах се за челото, докато тя продължаваше да се смее.

— Винаги си бил забавен — каза с нежен тон. — Дори когато се ядосваше.

— Не те познавам! — почти изкрещях. — Никога не съм те познавал!

— А аз теб те познавам. Цял живот…

Бавно се придвижи до гардероба и плъзна ръка по вратата. С леко скърцане той се отвори. На рафта имаше още тетрадки – десетки. Със страх открих, че всички бяха за мен.

С треперещи ръце взех една и я разлистих. Още на първите страници – мои детски снимки, залепени като в албум. Под тях – бележки: „Моето момче. Днес тръгна в първи клас. Вълнуваше се.“

— Но откъде… откъде ги имаш?! — извиках.

Тя дойде още по-близо. Лицето ѝ се промени – бръчките изчезнаха, кожата стана млада, очите ѝ светеха. Пред мен стоеше момиче, не повече от двадесет и пет.

— Защото съм твоята майка — каза спокойно.

Отдръпнах се рязко.

— Майка ми почина, когато бях на пет!

Тя само кимна.

— Да. Но аз останах тук. Заради теб.

Зави ми се свят. В спомените ми изплуваха думите на съседите, че „жената на осмия етаж живее тук петдесет години“. Ако сметна… излиза точно така. Заселила се е веднага след смъртта на майка ми.

— Това е невъзможно… — прошепнах.

В отговор тя протегна ръка и докосна бузата ми. Докосването беше студено, но нежно.

— Наблюдавах всеки твой шаг. Целия ти живот. Никога не беше сам.

Блъсках се между ужас и странна топлота. Вселената ми се преобръщаше: спомени, логика, реалност – всичко се разпадаше.

И изведнъж се чуха стъпки зад вратата. Някой влезе. Гласът на полицая:

— Господине, тук ли сте?

Обърнах се. В този момент призракът изчезна. Само една снимка падна от рафта – като доказателство, че я е имало.

Последната усмивка

Полицай влезе и ме видя в средата на стаята, с тетрадка в ръце и разпилени снимки по пода.

— Какво… — започна, но млъкна, поглеждайки лицето ми. — Добре ли сте?

Опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха. Как изобщо да обясня, че току-що разговарях с духа на жена, която твърдеше, че ми е майка?

— Да… да, всичко е наред — промълвих. — Просто… съм уморен.

Полицаят само кимна и излезе, оставяйки вратата леко открехната.

Останах сам. Взех една от тетрадките и я отворих на случайна страница.

„Днес срещна момиче. Тя му се усмихна, но той се направи, че не забелязва. Той се страхува от щастие…“

Спомних си този ден – преди двайсет години, на спирката, непозната ми се усмихна. Бях наскоро разведен, затворен в себе си. И да, отвърнах поглед.

Страниците се разгърнаха сами. Всяка написана дума се забиваше директно в паметта ми.

„Днес искаше да заплаче, но се сдържа. Той не умее да плаче.“ „Днес купи подарък за сина си и го скри за утре. Обича изненадите.“

Седнах на пода и отпуснах глава в ръце. В мен се смесваха болка, страх и неочаквана нежност.

В този момент отново чух гласа ѝ.

— Мислиш, че те проклинах? Че те преследвам като сянка? Не. Пазех те.

Вдигнах глава – и тя пак беше до прозореца. Млада, сияеща, с блестящи очи.

— Но защо така? — едва сдържах сълзите си. — Защо се криеше? Защо не се показа?

Тя се усмихна тъжно.

— Защото не можех. Тялото ми умря, а душата ми остана вързана за този дом. Можех само да наблюдавам. Да записвам. Да пазя стъпките ти. Порасна, стана мъж… но аз винаги бях наблизо.

— А сега? — прошепнах.

Тя се приближи, докосна тетрадката в ръцете ми. Всички страници зашумяха и изведнъж всички тетрадки на рафтовете заблестяха отвътре, сякаш някой ги освети.

— Сега мога да си тръгна — каза тихо. — Дочаках. Сам дойде тук. Видя ме. И най-важното — повярва.

Скочих, усещайки как сърцето ми се свива.

— Не! Остани! Тъкмо разбрах коя си! Не искам пак да те губя!

Тя поклати глава.

— Вече няма да ме изгубиш. Аз съм във всеки твой спомен. Във всяка усмивка на сина ти. Във всяка крачка от живота ти.

Образът ѝ започна да се разсейва като сутрешна мъгла. Хвърлих се към нея, но хванах само студен въздух.

— Мамо!!! — извиках.

В този момент токът спря. Изведнъж всичко потъна в тишина – чувах само собственото си дишане.

Паднах на колене и притиснах тетрадката към гърдите си.

…След минута светлината се върна. Апартаментът беше отново праз

Telling Admin