Телефонът извибрира върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Беше късният следобед на един сив ноемврийски вторник. Екранът светна за кратко, показвайки известие от семейния чат „Фамилията“. Група, която обикновено мълчеше с месеци, освен ако някой нямаше рожден ден или не искаше да се похвали с нова придобивка.
Телефонът затрепери върху махагоновото бюро, прекъсвайки спокойствието, което владееше офиса. Навън денят беше късен, сив и ноемврийски – обикновен вторник. За секунда на екрана светна известие от семейния чат „Фамилията“. По принцип там почти никой не пишеше, освен когато имаше рожден ден или повод за хвалба с нещо ново.
Този път съобщението дойде от баба Мария.
„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви притеснявам. Имам нужда от 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ги върна веднага щом я взема.“
Замръзнах и се загледах в дисплея. Почувствах как гърдите ми се свиха. Баба Мария беше вече на 73 години – някога учителка по литература, винаги горда и самостоятелна, а досега не бе поискала помощ. Живееше сама в стария апартамент в центъра, където миришеше на книги и сушена лавандула.
Задържах се над телефона – първо минута, после още няколко.
Видях, че всички бяха прочели съобщението.
Чичо Петър, който беше строителен предприемач и се движеше с луксозен автомобил, не реагира. Леля Даниела също не отговори, макар че току-що беше качила снимки от някакъв екзотичен курорт. Братовчед ми Стефан, който обикновено се хвалеше с нови маратонки и нощни забавления, сега пазеше мълчание. Баща ми Иван, нейният син, също не каза нищо – вероятно изчакваше някой друг да поеме инициатива.
В стаята се появи тежка тишина. Това цифрово безразличие беше по-студено и от ноемврийския въздух навън. Всеки сигурно имаше своето обяснение – или поне така си мислеше. Петър вероятно вярваше, че баба не управлява добре парите си. Даниела не смяташе, че трябва да се ангажира. Стефан просто не проявяваше интерес.
Не можех повече да чакам. С треперещи от яд ръце отворих мобилното банкиране. Натиснах „Превод“ и вместо 200, преведох 500 лева. Бях сигурен, че щом е поискала, значи наистина има нужда.
Писах ѝ лично: „Бабо, преведох ти ги. Не се тревожи за връщането. Обичам те. Ще мина уикенда да те видя.“
Тя ми изпрати само едно сърчице. Това беше всичко.
Три дни по-късно телефонът отново се обади. Този път не беше съобщение, а позвъняване от баща ми. Гласът му трепереше от притеснение, почти в паника.
— Дамяне… баба ти. Отиде си. Съседката я е намерила тази сутрин.
Всичко около мен застина. Офисът, колегите, шумът отвън – всичко изчезна. Остана само мисълта за самотата, която стоеше в онзи чат. И срамът – лепкав и тежък, че не отидох при нея веднага, не се обадих, а просто изпратих пари. Пари, които не могат да излекуват самотата.
ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ
Погребението мина като през мъгла. Лицемерието във въздуха се усещаше силно. Чичо Петър плачеше шумно, разказвайки колко велика била майка му. Леля Даниела дойде с тъмни очила и скъп тоалет, който не беше подходящ за такъв повод. Стефан не вдигаше очи от телефона си – явно залагаше на някой мач.
След службата всички се събрахме в апартамента на баба. — Да почетем паметта ѝ, — каза баща ми, но беше ясно, че повечето са тук заради наследството. Апартаментът беше доста примамлив – мебели, картини, евентуално и някакви спестявания. Всички приличаха на лешояди, накацали около още топлия дом.
Влязох пръв. Въздухът беше влажен и тежък. На масата все още стоеше недопитата чаша чай до разпечатан плик.
Приближих се, докато другите вече ровеха из шкафовете и оглеждаха порцелана. Чух чичо Петър да вика от спалнята:— Къде са бижутата ѝ? Знам, че имаше златни пендари от майка си.
Не му обърнах внимание и отворих плика. Вътре имаше банково извлечение и касова бележка с дата, точно когато бях изпратил парите.
Взех бележката и замръзнах. Очаквах да е от аптека или магазин за храна.
Но не беше.
Оказа се, че баба е платила на адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“. Услугата беше „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.
Стоях като вцепенен. Баба Мария почти нямаше нищо друго освен апартамента. Защо ѝ трябват адвокати сега?
В този момент на вратата се появи висок мъж в строг костюм, носещ кожена чанта.
— Добър ден — поздрави хладно той. — Аз съм адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте роднините на Мария?
В хола настъпи напрегната тишина. Чичо Петър излезе, стискайки някаква стара кутия, която бързо прибра в джоба си.
— Аз съм синът ѝ, Петър — заяви той. — Защо сте тук?
— Дошъл съм да изпълня последната воля на клиентката си — каза адвокатът. — Имам нещо да ви предам.
Всички се събрахме в хола. Напрежението беше осезаемо. Братовчедка ми Йоана, „черната овца“ в семейството, се наведе напред, за да чуе по-добре.
Адвокатът отвори чантата си и извади запечатана кутия, наподобяваща кутия за обувки, цялата облепена с тиксо.
— Госпожа Мария промени завещанието си три дни преди да почине — обяви той.
— Как така го е променила? — избухна баща ми Иван. — Винаги е казвала, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!
— Това вече не е така — отвърна спокойно адвокатът. — Апартаментът и цялото имущество са запорирани, докато се изпълнят условията по новото завещание.
— Какви условия?! — извика Даниела. — Това е лудост! Жената беше дементна!
— Беше напълно с акъла си — прекъснах ги аз. Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото очаквах. — Говорих с нея. Знаеше какво прави.
Всички се обърнаха към мен, изненадани и ядосани.
— Ти си мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.
Адвокатът вдигна ръка.— В завещанието има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи този, който изпълни задачата, поставена в тази кутия. Ако никой не се справи в рамките на 30 дни, имотът ще бъде продаден, а парите ще отидат за дом за сираци.
— Това е шега — изсмя се Стефан. — Баба се базика с нас от гроба.
— Не е шега — каза адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки от вас. И един главен ключ. Успех.
Той си тръгна, а ние останахме с кутията насред хола.
ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК
Никой не посмя да пристъпи към кутията. Изглеждаше като капан, който може всеки момент да взриви и без това крехкото равновесие в семейството.
— Аз ще я отворя — каза Петър и дръпна тиксото грубо.
Вътре лежаха седем бели плика с нашите имена и един стар, ръждясал ключ.
Петър взе своя плик, разкъса го и зачете. Лицето му веднага се промени, по челото му избиха капки пот. Ръцете, свикнали с лукса, сега трепереха.
— Какво пише? — попита нетърпеливо Даниела.
Петър смачка листа и го тикна в джоба.— Нищо важно. Просто глупости на старица.
— Дай да видим! — настоя баща ми.
— Казах, че е нищо! — изрева Петър, така че всички се стъписахме. — Този апартамент е мой! Аз съм плащал сметките ѝ с години!
— Лъжеш — казах тихо. — Ти не си платил нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.
Петър скочи към мен, но баща ми го спря.— Стига! Не пред паметта на мама!
Взех своя плик. Отворих го внимателно. Вътре имаше лист с познатия ѝ красив почерк.
„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна, без да задава въпроси. Но и ти имаш своите демони. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не знае. Ти си добър, но добротата ти те прави слаб. Задачата ти е проста: Намери истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“
Спрях. Брат ми? Аз нямах брат. Винаги съм бил единствено дете.
Погледнах към баща ми. Той четеше своето писмо и по лицето му се стичаха сълзи. Седна на дивана, прикривайки лицето си.
— Какво става тук? — попита Йоана, отваряйки своя плик и вперила поглед в майка си, леля Даниела. — Мамо, вярно ли е това?
— Какво да е вярно? — отвърна рязко Даниела, стискайки здраво своя неотворен плик.
— Че си имала връзка с мъжа на сестра си? Че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…
Тя млъкна и се обърна към Петър. В стаята стана гробовна тишина. Всички погледи се насочиха към Даниела, Петър и Йоана.
Баба Мария беше оставила истината да избухне в семейството. Тя знаеше всичко – години наред беше слушала и наблюдавала лъжите. И сега, дори след смъртта си, караше всички да се изправят пред тях.
ГЛАВА 4: МАЗЕТО НА ВИЛАТА
Излязох от апартамента, докато останалите още спореха. Грабнах ръждясалия ключ от масата. Никой не ме спря – всички бяха твърде заети със собствените си проблеми.
Седнах в колата – стария, но все още верен хечбек – и поех към вилата. Тя беше в малко планинско село, на час път от града. От години стоеше празна и според всички беше почти на ръба да се разпадне.
Докато карах, главата ми беше пълна с мисли. „Брат ти“. Какъв брат? Винаги са казвали, че съм единствено дете. Майка ми беше починала, когато бях на десет. Баща ми не се беше женил повторно.
Пристигнах до вилата точно на залез. Къщата се извисяваше мрачно на фона на тъмнеещото небе. Дворът беше буренясал, прозорците – черни и празни.
Отключих входната врата. Дъските изскърцаха под краката ми, миришеше на влага, миши изпражнения и забрава. Включих
