Заведох баща ми до мола онзи ден, за да му купим нови обувки (той е на 92). Решихме да хапнем нещо в зоната за хранене.
В един момент тийнейджърът, изглеждащ малко обезкуражен, го попита: „Какъв е проблемът, сър?“. Татко не реагира нито с раздразнение, нито със сарказъм. Усмихна се спокойно, а това веднага смекчи обстановката между тях. После обясни, че всеки човек се изразява по свой начин, според времето, в което е отраснал. Неговият интерес беше породен от възхищение, а не от неодобрение. Тази негова реакция явно изненада момчето и скоро след това то се почувства значително по-спокойно.
Татко започна да споделя спомени от младостта си и показа, че всяко поколение има свой стил и начин да се изразява. Той изтъкна, че увереността в начина, по който човек се изразява, заслужава уважение. Момчето го слушаше с внимание и постепенно стана по-открито и замислено, вместо затворено. Разговорът се превърна в открит и приятен обмен на мисли. Неочаквано, между двамата се появи връзка, която преодоля различията между поколенията.
След като приключихме обяда, тийнейджърът благодари на татко за този приятен и вдъхновяващ разговор. Това, което в началото изглеждаше като неразбирателство, се превърна в ценен диалог за индивидуалността. Докато ги наблюдавах, осъзнах колко много може да се научи с търпение и добронамереност. Тази среща в мола ми напомни, че истинското разбирателство често започва с изслушване. Малка случка, но с трайно значение.
Този случай ме кара да се замисля, че диалогът между поколенията зависи до голяма степен от подхода и спокойствието, с които се води разговорът. Понякога дори малко търпение може да отвори път към нови мостове.
Смятам, че подобни моменти ни показват колко е важно да сме отворени към различните гледни точки. Често именно от обикновените разговори се ражда истинското разбиране.
Тази история ясно показва, че с малко търпение и уважение може да се постигне мост между поколенията. Понякога най-простите ситуации носят най-големите поуки.
