Тишината в кабинета ми никога не беше звучала толкова оглушително. Четиридесет години. Четири десетилетия, прекарани сред шума на машини, сред праха на строителни площадки, сред безкрайни срещи, на които се решаваха съдбите на стотици хора
Тишината в офиса никога не ми беше изглеждала толкова осезаема. Четиридесет години труд – години, прекарани сред шум от машини, строителен прах и безкрайни съвещания, на които се решаваха важни въпроси. Започнах от нищото, с две ръце и заем, който ме преследваше дълги години. Сега, докато гледах златния часовник на махагоновото бюро, разбрах, че моментът за финалната точка е настъпил.
Стефан остави писалката на бюрото. Всичко вече беше зад гърба му – фирмата имаше нов притежател, активите вече не бяха негови, а банковата му сметка беше напълно обезпечена. Почувства не просто спокойствие, а истинска свобода.
„Свободен си“, промълви си, гледайки как дъждът се стича по прозореца на високата сграда. Край на сроковете. Без онези безсънни нощи, в които се тревожеше дали ще има пари за заплати.
Облече палтото си, излезе и дори не се обърна назад. В дома му го очакваха бутилка хубаво вино и идеи за пътешествия – поне така си представяше.
Щом прекрачи прага на всекидневната, Стефан забеляза Мартин на дивана. Синът му – на 32 години, здрав, с изплатено висше образование в престижен университет, но вече година не беше работил и ден. Мартин се взираше в телефона си и дори не реагира при влизането на баща си.
— Приключих — каза Стефан с опит да звучи тържествено. — От днес съм пенсионер.
Мартин остави телефона и му се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Това означава ли, че ще имаме време да обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна. „Проектът“ беше поредната идея за бързи печалби, изискваща големи вложения, но без ясен план.
— Мартин, седни — обърна се към него и посочи фотьойла. — Трябва да проведем сериозен разговор.
Синът му се надигна, не особено ентусиазиран. — Звучиш сериозно. Да не би да ми увеличаваш издръжката?
Тези думи го удариха като шамар. Издръжка – за зрял човек. — Напротив — отвърна Стефан студено. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се разсмя, сякаш беше чул виц. — Това е шега, нали?
— Не. Спрях да работя, за да живея за себе си, не за теб. Четиридесет години се лишавах, не спях, поемах рискове. Имаш диплома, здрав си. Време е да поемеш контрол над живота си. Следващия месец спирам преводите, няма да плащам повече наема на апартамента в центъра. Намери си работа.
Постепенно усмивката на Мартин се стопи и на лицето му се изписа гняв, какъвто Стефан рядко бе виждал. — Наистина ли? Ще ме оставиш с празни ръце, след като си милионер? Продаде бизнеса и сега ще зарежеш собствения си син?
— Няма да останеш на улицата. Имаш образование, а тук винаги ще има покрив за теб, докато се изправиш. Но с лукса е приключено. Няма да поддържам повече пасивността ти.
Мартин скочи на крака, лицето му гореше. — Имам стандарти, татко. Имам приятели. Не мога да работя като чиновник за хиляда лева. Това е унижение!
— По-унизително е да чакаш баща си да ти плаща сметките, докато не правиш нищо — каза Стефан. — Решението ми е окончателно.
Погледът на Мартин стана леден. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката му се върна, този път изкривена и тъмна. — Ще съжаляваш горчиво.
Мартин грабна якето си и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината издрънчаха. Стефан остана в тишината, усещайки стягане в гърдите.
Глава 2: Обаждането
През нощта Стефан не можа да заспи. Въртеше се в леглото, а думите на Мартин не спираха да звучат в главата му. „Ще съжаляваш.“ Какво би могъл да направи един разглезен мъж? Вероятно ще се разсърди за малко и ще приеме положението.
Сутринта беше мрачна, а небето – сиво. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети вкуса на новото начало. Точно тогава телефонът иззвъня.
Беше Мая – приятелката на Мартин. Скромно момиче, работещо в книжарница, което Стефан харесваше, макар че не разбираше напълно връзката ѝ със сина си.
— Ало? — отговори той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ звучеше уплашено, приглушен от сълзи. Дишаше тежко, сякаш бе тичала дълго.
— Мая, успокой се. Какво се случва? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан се сви. — Какво е взел? Обясни ми, моля те!
— Документите, Стефан! Нотариалните актове, цялата документация от сейфа. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че имал пълномощно!
Светът на Стефан се обърна. В сейфа държеше всички документи за собствеността, включително вилата на морето и апартаментите под наем – основният му източник на доход. Но как, щом само той знаеше кода?
— Как е отворил сейфа? — извика Стефан и скочи.
— Снимал те е, докато въвеждаш кода. Видял е комбинацията. Стефан, тегли огромен кредит. Ипотекира всичко!
Стефан затвори и се втурна към кабинета. Картината над сейфа беше отместена, а вратата – отворена. Вътре нямаше нищо.
За паника нямаше време. Трябваше да действа веднага.
Глава 3: Сянката на лихваря
Адвокатската кантора на Петър беше в стара кооперация в центъра на града. Петър беше не само негов приятел, но и доверен адвокат още от студентските години. Когато Стефан влезе – мокър и пребледнял – Петър веднага разбра, че ситуацията е сериозна.
— Блокирахме сметките, доколкото имахме възможност — каза Петър, след като изслуша всичко. — Но ако вече има ипотечен договор с фалшиво пълномощно… положението е тежко.
— Как е възможно това? — удари Стефан по масата. — Нищо не съм подписвал!
— Това е измама. Докато съдът се произнесе, парите ще са изчезнали. А кредиторът… — Петър погледна към документите от имотния регистър. — Не е банка.
Стефан застина. — Тогава кой е?
— Фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Познаваш го – частни кредити с огромни лихви. Те не задават въпроси, когато имотите струват милиони.
Името Асен всяваше страх дори у опитните бизнесмени. Той не съдеше длъжниците – а ги натискаше физически.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всички твои имоти.
Стефан се отпусна на стола. Синът му не само го беше измамил, а бе заложил целия му живот пред лихвари.
— Къде са парите сега? — попита Стефан с пресъхнало гърло.
— Изпратени са по офшорна сметка. Мартин го няма. Мая каза, че още сутринта е напуснал.
Телефонът на Стефан отново иззвъня – този път непознат номер.
— Г-н Стефанов? — Гласът звучеше мазно, учтиво, но с нотка заплаха.
— Кой се обажда?
— Представлявам новите ви партньори. Поздравления за успешната сделка. Синът ви беше доста убедителен. Първата лихвена вноска е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не посмя да се върне у дома. Къщата вече не беше убежище, а капан. Отиде при сестра си Теодора – единственият човек, на когото можеше напълно да се довери.
— Винаги съм казвала, че го глезиш — каза Теодора и му наля чай с треперещи ръце. — Но това вече мина всякаква граница.
— Трябва да го намеря, Теди. Преди да похарчи парите или Асен да поиска още.
Влезе Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право, пълна противоположност на Мартин – ученолюбива, скромна и наблюдателна.
— Вуйчо — седна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я погледна изморено. — Какво може да е?
— Мартин не е просто безработен. Има проблеми отпреди време.
— Какви?
— Хазарт — каза Йоана тихо. — Не само спортни залози, а и онлайн покер, нелегални казина. Миналия месец поиска да съм поръчител по бърз кредит. Отказах. После призна, че дължи на опасни хора. Ако не плати – ще го пребият.
Всичко започна да се изяснява – арогантността на Мартин, вечните искания за пари, заплахата… Всичко беше резултат от страх и отчаяние. Парите не бяха за удоволствия, а за спасяване.
— Знаеш ли къде може да се крие? — попита Стефан.
— Има момиче… не Мая, а Лилия. Харесва скъпите подаръци. Мартин беше наел тайна квартира на нейно име, за да не разбереш.
В Стефан се надигна гняв, но и решителност. — Къде се намира тази квартира?
Йоана пусна лаптопа. — Точен адрес не знам, но имам профила ѝ. Качва снимки непрекъснато. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан, заедно с двама охранители, които Петър му препоръча, застана пред входа на луксозния апартамент. Сърцето му биеше лудо. Не обичаше насилието, но сега залогът беше оцеляване.
Почукаха, но никой не отвори. Един от охранителите – едър с белег на брадата – кимна и с един замах отвори вратата.
Вътре цареше хаос. Скъпо шампанско по пода, разхвърляни дрехи. Лилия седеше на дивана, уплашена. Мартин тъпчеше пачки в сак.
Щом зърна баща си, пребледня. — Татко… не е така, както мислиш.
Стефан премина през разпилените пари. — Не е така, както си мисля? Ти взе всичко, което съм градил! Подписа ме пред лихвари!
— Нямах друг изход! — изкрещя Мартин
