Светлината в болничната стая беше остра, почти синя. Пронизваше клепачите ми, дори когато ги затварях. Всичко ме болеше. Всяка фибра на тялото ми крещеше от умора, от напрежението, от шевовете, които опъваха кожата ми при всяко вдишване. А вдишвах тежко. Миришеше на дезинфектант и на нещо леко застояло, като стар метал.
Болничната стая беше осветена със силна, почти синя светлина, която дразнеше очите ми, дори с плътно затворени клепачи. Болката беше навсякъде – всяко движение разтягаше шевовете по кожата ми, а тялото ми сякаш се беше вцепенило от умора. Дишането ми беше тежко, а въздухът се носеше на смесица от дезинфектант и метален, застоял мирис.
Точно до мен, в прозрачната кошарка, спеше той – малкият. Все още ми беше трудно да приема, че е истински, че е човек. Беше толкова нежен, със сбръчкана кожа и миниатюрни юмручета, едва забележими. Следях движението на гърдите му – как леко се повдигат и спадат. Петър. Бяхме избрали името навремето, когато се смеехме и чертаехме планове. Преди… всичко да се промени.
Вратата се отвори с леко щракване. Кирил.
Влезе плахо, все едно прекрачва в непознато място. Държеше телефона си, прехвърляйки нещо на екрана, докато не осъзна къде е и не го прибра в джоба на лъскавото сако. — Ани. Как си? — каза той. Гласът му беше някак празен и далечен.
Не помръднах.
Не се доближи, не ме целуна, дори и поглед към детето не хвърли. Просто стоеше на прага, сякаш се страхуваше да не стъпи в тази нова реалност.
— Изтощена съм, Кирил — казах, като и на мен гласът ми се стори чужд и дрезгав. — Къде беше?
Той въздъхна по онзи свой начин, който винаги издаваше, че съм му в тежест. — Работа. Знаеш, Ани. Всичко е… сложно. Стефан ме тормози. Имаме проблем с доставките.
Винаги се появяваше някаква трудност. Винаги имаше “сложни неща”. Фирмата му за консултации, каквато и да беше, винаги беше приоритет. Винаги демонстрираше роля на бизнесмен, човек с много сделки и пари. Аз бях просто съпругата. А вече и майка.
— Родих, Кирил — прошепнах, като всяка дума беше натежала от гняв. — Преди осем часа. Сама.
— Не си била сама, лекарите са били там — опита се да се пошегува, което не проработи. Щом видя лицето ми, вдигна ръце. — Добре, добре. Извинявай. Просто… не можах да се измъкна. Знаеш какъв е Стефан.
Стефан. Бизнес партньорът му. Бях го виждала само два пъти, но винаги ме напрягаше. Очите му никога не се усмихваха, дори когато устата го правеше.
Кирил най-сетне се приближи. Наведе се над кошарката. — Прилича на теб — каза, без никакво чувство. Просто го изрече. — Не, не прилича — отвърнах. — Прилича на бебе.
Погледна ме. В очите му просветна нещо като паника. Не беше гордост или любов – а чист страх. Сякаш бебето беше още един проблем, още един разход. А сметките не бяха малко: голям апартамент с ипотека, неговата лъскава кола, моите мечти за обикновен живот.
— Ще ти донеса нещо за хапване — предложи, сякаш търси как да излезе. — Не искам ядене. Искам съпруг.
Не каза повече. Просто се обърна и излезе. Чух как телефонът му отново завибрира в джоба, а той веднага вдигна с делови, остър тон, още докато вървеше по коридора.
Останах сама. С болката, миризмата на дезинфектант и това бебе, което беше само мое. Не бях просто уморена. Бях бясна.
Глава 2: Тъжната усмивка Дните вкъщи се оказаха още по-трудни. Апартаментът, някога символ на успеха ни, вече ми изглеждаше безкрайно голям, празен и студен. Плачът на Петър се носеше между скъпите мебели и високите стени. Кирил беше станал почти невидим. Прибираше се късно, ухаеше на алкохол и чужд парфюм, и лягаше на дивана в хола. „За да не събудим бебето“, казваше. Но и двамата знаехме — не бебето беше причината. Причината бях аз.
Седмици наред не спях. Бях се превърнала в машина за хранене, преобуване и приспиване. Косата ми беше сплъстена, дрехите ми – вечно оцапани с мляко. Живеех в постоянна мъгла от изтощение и мълчалив, растящ гняв.
Тогава се появи тя. Магдалена.
Чух звънеца и за миг повярвах, че Кирил най-сетне ще ни обърне внимание. Но беше тя – свекърва ми. На прага стоеше ниска, подредена жена, облечена със сив костюм, държейки две големи торби с храна.
— Здравей, Ани — каза тихо. Гласът ѝ винаги беше мек, сякаш се боеше да не счупи нещо. — Какво правиш тук? — изтървах по-рязко, отколкото исках. — Кирил каза, че ти е трудно. Дойдох да помогна.
Влезе, без да чака покана, остави торбите на плота и веднага се залови за работа. Извади тенджера, започна да мие зеленчуци. Движенията ѝ бяха спокойни и уверени – навик на човек, който е свикнал да не пречи.
— Не ми трябва помощ — излъгах, облегната на касата. — Трябва ми съпругът ми.
Тя спря да реже морковите. Ръцете ѝ, въпреки старческите петна, стояха стабилно върху дъската. — Той… работи много. Баща му също имаше труден бизнес. Кирил се опитва да го запази.
— Бизнесът? — изсмях се, но смехът ми беше чуплив като стъкло. — Или просто се крие? Не е докосвал бебето, Магдалено. Нито веднъж. Или го е страх, или не иска.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ, същите светлокафяви като тези на Кирил, бяха пълни с нещо, което тогава не разбирах – съжаление, вина и дълбока умора.
Бебето проплака от другата стая. Пронизителен, неумолим писък, който раздираше тишината. Пречупих се. Свлякох се до стената и седнах на студения под. Сълзите, които дълго бях задържала, избликнаха – горещи и наситени с гняв.
— Не мога повече. Не мога. Аз върша всичко! А той дори не е тук! Той не прави нищо! НИЩО!
Магдалена се приближи и клекна до мен. Беше странно да е толкова близо – досега винаги пазеше дистанция. Докосна рамото ми.
И тогава избухнах, но не по Кирил, а по нея.
— Защо е такъв? Ти го направи такъв! Ти си виновна! Безполезен! Страхлив! Защо не го научи на отговорност? Първо научи сина си да е мъж, после помагай! Първо научи сина си!
Виках в лицето ѝ, докато Петър плачеше в целия апартамент.
Тя не реагира. Не се защити, не се обиди. Само ме гледаше. Когато млъкнах, бавно свали ръката си. Усмихна се.
Но тази усмивка не беше щастлива. Това беше най-тъжната усмивка, която съм виждала. Счупена. Стана, отиде при Петър, взе го, и той – по някакво чудо – спря да плаче. Държеше го с такава увереност и нежност, каквато Кирил не бе показвал.
— Ще направя супа — каза, без да ме поглежда. — Трябва да ядеш.
Глава 3: Три седмици по-късно Животът минаваше в същия изтощителен и безкраен ритъм. Магдалена идваше почти всеки ден. Не говореше много – готвеше, чистеше, грижеше се за бебето, за да мога да си поема дъх. Повече не спомена онзи ми изблик. И вече не се опитваше да оправдава Кирил.
Кирил ставаше все по-далечен. Разговорите ни се свеждаха до „Има ли мляко?“ и „Плати ли тока?“. Когато казах, че Марина – сестра ми, студентка в друг град – има нужда от пари за семестъра, той просто ми подаде няколко банкноти, без да откъсне поглед от лаптопа. Не попита дори колко.
— Взела е студентски заем — опитах да обясня, — но не ѝ стигат за квартира. — Ще се оправи. Всички се оправяме — отвърна.
Същата нощ го чух да говори по телефона на балкона, след полунощ. Гласът му беше напрегнат. — …не ме интересува какво казва Стефан! Парите ги няма! Разбери го! … Не, не можеш да ѝ се обаждаш! Остави я извън това, Елица! Казах ти…
Елица.
Името се понесе в тишината. Коя беше тя? Сърцето ми затуптя силно. Бях сигурна, че не е клиент, не е част от доставките. Това беше някой, с когото Кирил криеше тайни.
Исках да изляза и да го питам. Но какво да кажа? Че съм го подслушвала? Че животът ми се е превърнал в очакване на следващото разочарование? Вместо това се върнах в леглото и се завих през глава.
Минаха три седмици от онази сцена. Три седмици след тъжната усмивка на Магдалена.
Една сутрин, в шест часа, телефонът позвъни. Кирил се обади, но не беше вкъщи, а в болница. Не в същата болница. — Мама. Получила е инсулт. — Гласът му беше безжизнен, без никаква емоция.
Магдалена почина три часа по-късно, без да дойде в съзнание.
На погребението Кирил стоеше като статуя. Приемаше съболезнованията с механично кимане. Стефан беше там, в черно, потупа Кирил по рамото и ми кимна студено. Елица не видях, но търсех лицето ѝ в тълпата.
Аз бях тази, която плака. Плаках за тихата жена, на която изкрещях. За нейната тъжна усмивка. Защото тя единствена видя каква каша съм и вместо да ме отблъсне, просто започна да готви супа.
След няколко дни посетихме нейния апартамент за документите ѝ. Малко, скромно жилище, пълно с книги и стари снимки. Кирил ровеше из чекмеджетата, вероятно търсейки завещание или пари. Аз отворих гардероба – все още ухаеше на нея, на лавандула и нещо сладко.
На най-горния рафт беше чантата ѝ. Обикновена кожена чанта, която винаги носеше. Вътре – портмоне, ключове, стар телефон и… бележка. Сгънат лист, адресиран до мен.
Ръцете ми трепереха.
„Ани,“ пишеше с дребния ѝ наклонен почерк.
Бях в шок.
Тя…
Глава 4: Плитката в скрина „Ани,
Прости ми. Знам, че думите
Историята показва колко често скритите емоции и неизказаните думи тежат между хората. Понякога единственото, което остава, е споменът за нечия тъжна усмивка и няколко непрочетени реда.
