Бях на среща. Ресторантът беше от онези, в които менюто няма цени, а светлината е толкова приглушена, че едва виждаш какво има в чинията ти. Всичко крещеше „лукс“ – от тежките ленени салфетки до кристалните чаши, които пееха при най-лек допир
Отидох на среща. Ресторантът беше от онези, в които по менюто няма цени и светлината е толкова приглушена, че трудно различаваш какво точно ти сервират. Всичко излъчваше лукс – от плътните ленени салфетки до кристалните чаши с фин звън при допир. Александър, мъжът срещу мен, изглеждаше напълно на място в тази обстановка. Костюмът му беше безупречен, а часовникът на ръката му със сигурност струваше повече, отколкото плащам за наем за цяла година. Говореше с онзи спокоен и самоуверен тон на човек, за когото луксът е нещо обичайно – нещо, което ме привличаше, но и ме караше да се чувствам не на място.
Той разказваше за бизнеса си, сделки за милиони и екзотични пътешествия – неща, за които само съм си мечтала. Аз бях просто студентка по право, която брои парите си за наем и такси, осъзнавайки колко различни светове обитаваме. Ипотеката на малкия ми апартамент ми тежеше като олово, а всеки негов разказ за разточителство само подчертаваше пропастта между нас. Въпреки това не можех да отрека – притежаваше особен чар. Усмивката му беше разоръжаваща, а начинът, по който ме гледаше, те караше да се чувстваш сякаш си единствената жена наоколо.
Вечерята вече приключваше. Смехът на Александър все още звучеше в ушите ми, когато сервитьорката се приближи с коженото калъфче за сметката. Тя беше млада, с прибрана на кок коса и уморен поглед. Александър подаде черната си кредитна карта съвсем небрежно, изобщо без да погледне сумата. Движението му беше толкова уверено, сякаш го прави всеки ден.
Сервитьорката тръгна към терминала, а разговорът ни рязко спря. Той отпиваше още една глътка вино, докато аз се оглеждах наоколо и се опитвах да запомня всеки момент от тази необичайна вечер. След малко сервитьорката се върна. По лицето й трудно се четеше нещо, но в очите ѝ имаше странно изражение – дали беше съжаление или притеснение, не можех да разгадая.
Тя се наведе към Александър. „Господине, съжалявам, но картата ви беше отказана.“
Настъпи неловка тишина. За кратко въздухът сякаш застина. Усмивката на Александър замръзна, после бавно изчезна и отстъпи място на учудване и гняв. Лицето му побеля, кожата му стана почти сива.
„Какво казахте?“, изсъска той, гласът му беше тих, но напрегнат. „Сигурно има някаква грешка. Пробвайте пак.“
„Пробвах три пъти, господине“, отвърна сервитьорката, без да показва емоция. „Системата я отхвърля.“
„Това е невъзможно!“, повиши той тон и привлече вниманието на другите. „Знаете ли кой съм аз? Тази карта има неограничен лимит!“
По лицето му се появи явно унижение. Започна да рови из джобовете си – смутен и объркан. Извади портфейл, в който имаше само още няколко карти, но никакви пари в брой. В очите му се четеше паника, фасадата на самоуверен мъж започваше да се руши и на повърхността излезе отчаянието.
Стоях като вкаменена, неудобството ме прегърна, сякаш аз бях виновна. Без да мисля дълго, посегнах към чантата си и извадих собствената си карта – тази, с която по принцип плащах сметки и която едва стигаше до следващата стипендия.
„Аз ще платя“, казах тихо.
Погледът на Александър изразяваше смесица от благодарност и дълбоко унижение. Не каза нищо, просто кимна. Подадох картата си на сервитьорката и се опитах да избегна погледа й. Сметката беше огромна – повече, отколкото изкарвам за месец. Преглътнах с усилие, докато тя отнесе картата ми. Знаех, че това ще ми коства седмици на лишения, но просто исках всичко да приключи час по-скоро.
Когато сервитьорката се върна с бележката за подпис, Александър вече беше станал, нахлузил палтото си и стоеше обърнат с гръб към мен. Сложих подписа си с трепереща ръка и започнах да прибирам нещата си. Тръгнахме да излизаме, а между нас цареше тежко мълчание. Когато минавахме покрай бара, сервитьорката, която почистваше маса, ме хвана леко за ръката – толкова бързо, че почти се усъмних, че не си въобразявам.
Александър вече беше напред и не забеляза нищо.
Тя се приближи до ухото ми, дъхът ѝ ухаеше на кафе. „Излъгах“, прошепна толкова тихо, че едва я чух.
Преди да осъзная какво се случва, тя пъхна сгъната касова бележка в ръката ми. Пръстите ѝ бяха ледени. Стиснах бележката в юмрук, а сърцето ми заби още по-силно. Запитах се какво означава това.
Излязохме на студения въздух. Александър си мърмореше нещо за банки, системни грешки и некомпетентни служители, но мислите ми вече бяха другаде. В главата ми отекваха думите на сервитьорката: „Излъгах.“ Но защо?
Той предложи да ме изпрати, но отказах с обяснението, че имам работа. Просто исках да остана сама. Не настояваше. Взе такси и изчезна, а аз се озовах на тротоара, трепереща не само от студа, но и от нещо вътрешно.
Вървях към вкъщи, без да усещам студа. Ръката, с която стисках бележката, беше влажна. Под светлината на уличната лампа, далеч от ресторанта, най-накрая разтворих листчето. Пръстите ми трепереха, едва успях да го разгъна.
Обърнах бележката. На гърба, с неравен почерк, бяха написани само две думи. Думи, които ме смразиха и преобърнаха целия ми свят.
БЯГАЙ ВЕДНАГА.
Глава 2: Първите съмнения
Влязох в апартамента и се облегнах на вратата, опитвайки се да си поема дъх. Сърцето ми още блъскаше, сякаш бях в капан. Бележката стисках толкова здраво, че си помислих, че само тя е истинска в цялата тази суматоха.
„Елена? Ти ли си?“ – Гласът на Катерина, моята съквартирантка и най-добра приятелка, се чу от хола. „Как беше срещата с господин Съвършен?“
Не отговорих, просто влязох и седнах на дивана, оставяйки бележката на масата. Катерина вдигна поглед от учебника си по икономика. Тя беше моят пълен антипод – прагматична, здраво стъпила на земята, винаги подозрителна към всичко, което изглежда прекалено хубаво, за да е истинско. Тя беше тази, която ме предупреди за Александър.
„Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, каза тя и свали очилата си. Погледът ѝ се спря върху бележката. „Какво е това?“
С треперещ глас разказах всичко – за луксозния ресторант, разговорите за милиони, неловкия момент с отказаната карта, как платих сметката, която ме остави без пари, и накрая за сервитьорката, нейния шепот и двете думи върху бележката.
Катерина взе листчето и го разгледа внимателно. „Бягай веднага“, прочете тя. После ме погледна, този път без и следа от шега – само сериозна загриженост. „Господи, Елена. Това е…“
„Откачено?“, допълних аз. „Знам. Но защо някой би направил нещо такова? Сервитьорката… рискува работата си. Начинът, по който ме погледна – в очите ѝ имаше страх.“
„Добре, да мислим логично“, каза Катерина и веднага превключи на аналитичен режим. „Първи вариант: сервитьорката е луда. Или може би е бивша на Александър и се опитва да си отмъсти, като го изложи.“
„Възможно е“, съгласих се, макар вътрешно да усещах друго. „Но защо да предупреждава мен? Защо точно мен да кара да бягам?“
„Втори вариант: Александър е опасен. А сервитьорката знае нещо. Може да го е разпознала, може да е въвлечен в нещо незаконно. Понякога скъпият костюм и часовник са само фасада.“
Това ме стресна. Започнах да си припомням вечерта, опитвайки се да открия пропуснати детайли. Сетих се как избягваше конкретни въпроси за работата си, говореше само в общи линии за „инвестиции“ и „финансови пазари“. Телефонът му звънеше, но той само го поглеждаше и го оставяше. Спомних си и една негова реплика, която тогава ми се видя просто странна, а сега звучи зловещо: „Независимостта е илюзия, Елена. Всеки принадлежи на някого или на нещо. Важното е да си от правилната страна.“
Разказах това на Катерина. Тя свали очилата си и ги изчисти – навик, когато е напрегната.
„Това е като реплика от мафиотски филм“, каза тя. „А историята с картата… Може просто да няма пари, а целият лукс да е само фасада. Има много такива – живеят на кредит, преструват се на богати, за да впечатлят момичета като теб.“
Това ме засегна. „Момичета като мен? Какво намекваш?“
„О, Елена, хайде! Прекрасно знаеш – умна си, красива, но си притисната. Апартаментът, кредитът – това те натоварва. Всеки ден мислиш за парите. А такъв тип, който обещава безгрижен живот, изглежда като спасителен пояс. Те усещат слабостта отдалече.“
Думите ѝ бяха сурови, но верни. Ипотеката беше тежест. Всеки месец, когато плащах вноската, усещах стягане в стомаха. Мечтата за собствен дом се беше превърнала в бреме. Александър, с неговия свят, ми се струваше като глътка въздух. Дали не се оставих да бъда заслепена от блясъка и пропуснах важните неща?
Телефонът ми извибрира. И двете подскочихме. Получих съобщение от Александър.
„Съжалявам за тази вечер. Имаше нелеп банков проблем. Ще ти се реванширам. Дължа ти парите за вечерята. Моля те, кажи, че ще ми дадеш шанс да се поправя.“
Прочетох го на глас.
„Какво ще правиш?“, попита Катерина.
„Не знам“, признах. Една част от мен искаше да приеме, че всичко е просто банкова грешка и да забрави бележката на сервитьорката. Но другата, онази, която видя паниката в очите му и усети ледените й пръсти, шепнеше „Не!“
„Не му отговаряй“, каза твърдо Катерина. „Поне не тази вечер. Помисли първо. И разбери коя е тази сервитьорка и защо го направи.“
Знаех, че е права. Не можех просто да подмина всичко. Трябваше да разбера каква е истината – дори и да не ми хареса.
Тази нощ не успях да заспя. В главата ми се бореха два образа – Александър, който обещаваше нов живот, и двете ду
