Всичко започна с едно петънце. Едно съвсем обикновено, лепкаво петънце от кафе върху бюрото на Мартин. Не онова масивно, дъбово чудовище в офиса му в центъра, където той управляваше процъфтяващия си строителен бизнес, а малкото, стилно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин винаги забравяше подложката за чаша.
Всичко тръгна от едно дребно петънце. Обикновено, лепкаво кафеено петно върху бюрото на Мартин – не тежкото дъбово бюро, което стоеше като център в офиса му в града, откъдето управляваше успешния си строителен бизнес, а малкото, елегантно орехово бюро в домашния кабинет.
Лилия въздъхна. Мартин и този път беше забравил да сложи подложка под чашата.
Тя грабна влажна кърпа от кухнята – просторна, светла стая, която самата тя беше проектирала – и започна да търка.
Бяха женени вече осем години: години на удобство, общи радости и сигурност, подхранвана от професионалния възход на Мартин.
Той беше енергичен и харизматичен, човекът, около когото винаги се въртяха събитията.
Тя беше по-тиха, по-умерена.
Преди да се появи Алекс, имаше обещаваща кариера като архитект. С раждането му, без драми, остави чертожната дъска, за да се посвети на детето им.
Мартин настояваше: „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“
И наистина го правеше.
Живееха в дом, който повечето хора виждат само по списанията.
В гаража винаги блестяха две нови коли.
Синът им учеше в най-престижното частно училище.
Лилия не се замисляше за пари.
Къщата беше тяхна, макар и с голяма ипотека – но Мартин се шегуваше с това. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато търкаше петното, кърпата бутна мишката на лаптопа му.
Екранът светна и излезе от режим на заспиване.
Мартин почти никога не заключваше домашния компютър. „Нямам тайни от теб,“ казваше, винаги с онази усмивка, която обезоръжава.
Лилия понечи да изгаси екрана, но забеляза отворен прозорец на браузъра, сведен до тънка лента долу.
Логото беше непознато: стилизирано сърце, преплетено със знака за безкрайност.
От чисто любопитство натисна.
Светът ѝ се обърна.
Не беше новинарски сайт или бизнес портал.
Беше лъскава платформа за онлайн запознанства.
„Срещни съдбата си“, гласеше банерът. „Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ блъскаше така силно, че надви дори тиктакането на стенния часовник.
Това трябваше да е грешка.
Може би Мартин правеше проучване за работа?
Или някой приятел го беше помолил за услуга?
Но в ъгъла светеше икона на профил със снимка.
Тя кликна.
Това беше самият Мартин.
Снимка от миналото лято – от ваканцията им на яхта.
Ленена риза, вятърът разрошваше косата му, а очите му се смееха към слънцето – кадър, който тя самата беше заснела.
Под снимката стоеше име: „М. Вълк.“
И описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“
Студена тежест заседна в стомаха на Лилия.
Вдовец.
Трагична загуба.
Прочете го отново и отново, но значението не се променяше.
За този сайт и за всички жени в него Лилия беше мъртва.
Тя седна на стола му, усещайки аромата на скъпия му парфюм.
Първо ѝ се доповръща.
После ѝ се прииска да грабне тежкия кристален държач за хартия и да разбие екрана.
След това през ума ѝ мина мисълта да събуди Алекс и да избяга.
Но накъде?
Всичко принадлежеше на Мартин – къщата, парите, колите.
Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, беше изграден от него.
Тя затвори лаптопа с тихо, сухо щракване.
Не. Не беше моментът да крещи.
Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат.
Мъртвите… планират.
Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – архитектски, аналитичен, обучен да решава сложни задачи – започна да работи хладнокръвно.
Върна се в кухнята, наля си вода и се насили да се успокои.
Той я беше подценил. Беше я сметнал за толкова маловажна, че спокойно можеше да я „изтрие“ онлайн.
Извади собствения си лаптоп.
Отвори браузъра и започна регистрация в същия сайт.
Трябваше ѝ име.
Име, което да грабне вниманието му.
Той търсеше „искра“. Щеше да я получи.
Избра снимка – не своя, а образ на жена, която беше всичко, което Лилия не беше: дръзка, леко провокативна, с тъмни очи и коса.
Кадър от платен фотосток.
Регистрира се като „Искра“.
В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“
Отне ѝ около час да създаде и верифицира профила си.
После го намери. „М. Вълк.“
Пръстът ѝ застина над бутона „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“
Почти веднага дойде отговор – сякаш беше чакал.
„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“
Лилия почувства как отвращението се надига като вълна.
Той беше в офиса си, на десетина километра, и си пишеше с „Искра“, докато жена му – „всичко за него“ – бършеше кафето му у дома.
Тя продължи да флиртува.
Не ѝ беше приятно, но имаше нещо опияняващо в това да държи контролa.
Той говореше открито за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.
„Жена ми,“ написа той в един момент, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа“.
Лилия затвори лаптопа.
Отвращението се преля в студен гняв.
Това не беше просто изневяра – това беше заличаване на самата ѝ същност.
Не го потърси нито тази вечер, нито следващата.
Изигра ролята на идеалната съпруга – усмихната, внимателна, грижовна.
А през деня, докато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“, събирайки всяка негова лъжа и всяка фантазия.
И паралелно започна да гради план – спокойно и методично.
Свърза се с адвокатска кантора, която работеше по разводи с големи имуществени интереси.
Запази час за консултация за следващата седмица.
Тайно преглеждаше финансовите им документи, правеше копия и описваше активите.
Дните минаваха в напрежение – сякаш живееше два различни живота.
В единия беше любящата съпруга в луксозен дом.
В другия – „Искра“, която събира доказателства, и бъдеща разведена жена, която подрежда стратегия.
Седмица след откритието, след пореден разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я канеше на среща, входната врата се отвори по-рано от обикновено.
Мартин се прибра.
Лицето му беше сиво и напрегнато – липсваше обичайната увереност.
Не поздрави Алекс, който си играеше наблизо, а веднага се обърна към Лилия.
Тя усети как кръвта ѝ изстива.
Дали беше разбрал за „Искра“?
Или за адвоката?
Той свали сакото си и го хвърли на стола, без да откъсва очи от нея.
Погледът му беше студен и пресметлив – нещо, което тя не познаваше.
Лилия замръзна.
Той се приближи.
Сърцето ѝ за миг спря.
„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“
Глава 2
Дъхът ѝ секна.
Времето сякаш се разтегли.
Алекс вдигна глава, усетил напрежението.
„Мамо?“
Мартин не реагира.
Погледът му остана прикован към Лилия, а гласът му стана по-тих, сякаш щеше да изрече нещо тежко.
„Ти ще… трябва да седнеш.“
Не викаше. Не я обвиняваше.
Изглеждаше сломен.
Лилия се отпусна на дивана, краката ѝ омекнаха.
Всички сценарии – за „Искра“, за адвоката – се изпариха.
Това беше нещо друго.
„Какво има, Мартин? Плашиш ме.“
Той прокара ръце през косата си – жест, който правеше само когато положението е крайно.
„Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“
Тя премигна.
„Какво? Но… проектът за новия комплекс… нали беше…“
„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я рязко.
„Главният инвеститор се отказа. Днес. Без предупреждение. Имаме неустойки, които…“
Поклати глава, сякаш не можеше да изрече сумата.
„Свършено е, Лили. Напълно.“
Лилия се опита да преглътне новината.
За Мартин строителният бизнес не беше просто работа – беше целият му свят.
„Но… винаги си бил внимателен. Нали имаме спестявания?“
Мартин се изсмя горчиво.
„Спестявания? Всичко се връщаше обратно в проекта. Всичко. Вложих всеки лев. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“
Тя се разтрепери.
„Втори заем? Без да ми кажеш?“
„Исках да те предпазя!“ извика той, после смекчи тона си заради Алекс.
„Мислех, че ще се справя. Мислех, че това ще е нашият голям пробив. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“
Стоян.
Лилия никога не го беше харесвала – прекалено лъчезарен, твърде пресметлив.
„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да запази самообладание, „колко е зле?“
Погледът му беше угаснал.
„Зле е. Можем да загубим къщата. Можем да изгубим всичко.“
В този миг Лилия вече не виждаше „М. Вълк“, а изплашен човек, чийто свят се разпада.
И почувства нещо, което не очакваше – съжаление.
През следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите инвестиции, нарастващите дългове, отчаяните решения.
Жонглирал с кредити, местел плащания, залагал всичко на един-единствен проект.
А тя през това време беше планирала развод.
Беше наела адвокат, за да вземе половината… но половината от какво?
От дълговете?
Когато Алекс заспа, двамата останаха в тъмната всекидневна.
„Ще се справим,“ прошепна тя.
Но дори…
