Телефонът извибрира върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Беше късният следобед на един сив ноемврийски вторник. Екранът светна за кратко, показвайки известие от семейния чат „Фамилията“. Група, която обикновено мълчеше с месеци, освен ако някой нямаше рожден ден или не искаше да се похвали с нова придобивка.

Телефонът леко се плъзна по лакираното махагоново бюро и разкъса тишината в офиса.

Беше късен, мрачен ноемврийски вторник.

На екрана за миг проблесна известие от семейния чат „Фамилията“. В тази група почти никой не пишеше — само по празници или когато някой се похвалеше с поредната си придобивка.

Този път съобщението беше от баба Мария.

„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви притеснявам. Имам нужда от 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ги върна веднага щом я взема.“

Втренчих се в телефона и усетих как нещо се свива в гърдите ми.

Баба Мария беше на 73. Бивша учителка по литература, горда и самостоятелна — човек, който никога не просеше помощ.

Живееше сама в стария си апартамент в центъра, пропит с мирис на книги и сушена лавандула.

Изчаках.

Мина минута, после още една, после пет.

Видях, че всички са прочели съобщението.

Чичо Петър — големият строителен предприемач с автомобил за стотици хиляди — не реагира.

Леля Даниела, която преди малко беше качила снимки от екзотична ваканция с коктейли, също не написа нищо.

Стефан, братовчед ми, който обичаше да се хвали с новите си маратонки и скъпите дискотеки, пак замълча.

Дори баща ми Иван — нейният син — не каза нищо. Сякаш чакаше някой друг да направи първата крачка.

Тишината в стаята натежа.

Дигиталното безразличие беше по-студено и от ноемврийския въздух навън.

Всеки сигурно имаше оправдание. Петър вероятно си мислеше, че баба харчи безразсъдно. Даниела не желаеше да се занимава. Стефан просто не го интересуваше.

Не издържах.

С ръце, които трепереха от яд, отворих мобилното банкиране.

Натиснах „Превод“ и въведох сума — не 200, а 500 лева.

Знаех, че няма да ги хвърли за глупости. Ако пишеше в групата, значи положението наистина беше притиснало.

Пратих ѝ лично: „Бабо, преведох ти ги. Не мисли за връщане. Обичам те. Ще мина уикенда да те видя.“

Тя ми върна едно сърчице. Само това.

Три дни по-късно телефонът отново иззвъня.

Този път не беше чат, а обаждане от баща ми. Гласът му беше стегнат, почти паникьосан.

— Дамяне… баба ти. Отиде си. Съседката я е намерила тази сутрин.

Светът за секунда утихна.

Офисът, колегите, шумът отвън — всичко се отдръпна.

Остана само споменът за самотното ѝ съобщение в чата.

И срамът — лепкав, тежък срам, че не тръгнах веднага, а просто преведох пари, сякаш това можеше да запълни празнината.

ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ

Погребението мина като в мъгла.

Лицемерието се носеше във въздуха.

Чичо Петър ронеше театрални сълзи и говореше колко велика била майка му.

Леля Даниела стоеше с тъмни очила и с прекалено „модна“ дреха, която не пасваше на гробищата.

Стефан не вдигна поглед от телефона — вероятно залагаше на мачове.

След церемонията всички отидохме в апартамента ѝ.

— Да почетем паметта ѝ — каза баща ми, макар да беше очевидно, че повечето са дошли за наследството.

Апартаментът беше примамлива хапка — мебели, картини, а може би и скрити пари.

Всички изглеждаха като лешояди, събрани над още топлия ѝ дом.

Влязох пръв.

Въздухът вътре беше влажен и тежък.

На масата в хола стоеше недопита чаша чай, а до нея — отворен плик.

Приближих се, докато другите вече ровеха по шкафовете и оглеждаха порцелана.

Чух чичо Петър да вика от спалнята:

— Къде са ѝ бижутата? Знам, че имаше златни пендари от майка си!

Не му обърнах внимание и погледнах какво има в плика.

Вътре имаше банково извлечение и касова бележка.

Датата беше същата — денят, в който ѝ бях превел парите.

Взех бележката.

Замръзнах — очаквах разписка от аптека или магазин.

Но не беше.

Оказа се плащане към адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“.

Услуга: „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.

Стоях като вкаменен.

Освен апартамента баба Мария нямаше кой знае какво за завещаване.

Защо ѝ трябваха адвокати точно сега?

В този момент на вратата се появи висок мъж в тъмен костюм, с кожена чанта.

— Добър ден — каза хладно. — Аз съм адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте роднините на Мария?

В хола падна тишина.

Чичо Петър излезе, стискайки стара кутия, която набързо пъхна в джоба си.

— Аз съм синът ѝ, Петър — каза важно. — Защо сте тук?

— Дошъл съм да изпълня последната воля на клиентката си — отвърна адвокатът. — И нося нещо, което трябва да получите.

Всички се струпахме в хола.

Напрежението беше почти осезаемо.

Йоана — братовчедка ми, „черната овца“ на рода — се наведе напред, любопитна.

Адвокатът отвори чантата и извади кутия, голяма колкото кутия за обувки, облепена с тиксо.

— Госпожа Мария промени завещанието си три дни преди да си отиде — обяви той.

— Как така го е променила?! — избухна баща ми Иван. — Винаги е казвала, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!

— Това вече не важи — каза спокойно адвокатът. — Апартаментът и всички вещи са запорирани до изясняване на условията по новото завещание.

— Какви условия?! — изкрещя Даниела. — Това е безумие! Жената беше дементна!

— Не беше — прекъснах ги аз. Гласът ми излезе по-твърд, отколкото очаквах. — Говорих с нея. Беше наясно какво прави.

Всички се обърнаха към мен — учудени и ядосани.

— Ти мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.

Адвокатът вдигна ръка.

— В завещанието има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи онзи, който изпълни задачата, описана в тази кутия.

Ако никой не успее до 30 дни, имотът ще бъде продаден, а сумата — дарена на дом за сираци.

— Това е шега — засмя се Стефан. — Баба ни се майтапи от гроба.

— Не е шега — отвърна адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки от вас. И един главен ключ. Успех.

Той си тръгна, а ние останахме сами с кутията.

ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК

Никой не посмя да я докосне.

Изглеждаше като бомба, която може да разкъса и без това крехкия мир в семейството.

— Аз ще я отворя — каза Петър и рязко скъса тиксото.

Вътре лежаха седем бели плика с имената ни и един стар, ръждясал ключ.

Петър грабна своя плик, разкъса го и започна да чете.

Лицето му побеля, по челото му изби пот, а ръцете му — свикнали със скъпото — потрепнаха.

— Какво пише? — попита Даниела нетърпеливо.

Петър смачка листа и го пъхна в джоба си.

— Нищо важно. Глупости на една стара жена.

— Дай да видим! — настоя баща ми.

— Казах, че е нищо! — изрева Петър толкова силно, че всички замлъкнахме. — Този апартамент е мой! Аз съм плащал сметките ѝ с години!

— Лъжеш — казах тихо. — Не си платил нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.

Петър се хвърли към мен, но баща ми го спря.

— Стига! Не пред паметта на мама!

Взех моя плик и го отворих бавно.

Вътре имаше лист, изписан с красивия ѝ почерк.

„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна, без да задава въпроси. Но и ти имаш своите демони. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не знае. Ти си добър, но добротата ти те прави слаб. Задачата ти е проста: Намери истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“

Спрях.

Брат ми? Аз никога не съм имал брат. Винаги съм бил единствено дете.

Погледнах към баща ми.

Той четеше своето писмо, по лицето му се стичаха сълзи.

Седна на дивана и скри лицето си.

— Какво става тук? — попита Йоана, отваряйки своя плик и вперила поглед в майка си, леля Даниела. — Мамо, вярно ли е това?

— Какво да е вярно? — изсече Даниела, стискайки още неотворения плик.

— Че си имала връзка с мъжа на сестра си? Че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…

Йоана млъкна и впери поглед в Петър.

Стаята изведнъж стана зловещо тиха.

Погледите прескачаха между Даниела, Петър и Йоана.

Баба Мария беше хвърлила истинска бомба в семейството.