Един колега от предишната ми работа ми даде лотариен билет като подарък.
Бивш колега ми подаде лотариен билет в деня, когато си тръгвах от старата работа.
„За късмет“, каза.
Изтърках го още същата вечер.
Печалба – 10 000 лева.
Седях и гледах числата, сякаш ако мигна, ще изчезнат.
Няколко дни по-късно той се появи отново. Попита ме небрежно дали съм изтъркал билета. Отговорих:
„Не.“
Той кимна и си тръгна без повече думи.
Сърцето ми биеше като лудо.
Тогава си обещах: ако се върне и пита пак, ще кажа, че не печели.
Обърнах билета, за да видя как става осребряването, и точно тогава го забелязах.
Името му.
Не беше надписано с химикал, нито надраскано. Беше отпечатано – дребно, почти незабележимо, там, където никой не гледа: до серийния номер, в онзи ситен текст, който винаги се пропуска.
„Притежател: Мартин.“
Същото име. Същият човек.
Замръзнах.
После усетих как студ полазва по лицето ми. Сякаш тялото ми разбра преди съзнанието: това не беше подарък. Беше примка.
И ако се затегне, излизането няма да е лесно.
Седнах на леглото и стиснах билета толкова силно, че се уплаших да не го скъсам. Все едно, ако го унищожа, всичко ще се върне назад.
Но вече беше късно.
Десет хиляди лева не променят живота. Но за мен тогава означаваха въздух. Спасение. Три просрочени ипотечни вноски, които ме държаха буден нощем.
И нещо повече.
Изпитание.
Най-опасното изкушение идва точно когато си убеден, че си притиснат до стената.
Телефонът звънна.
Погледнах екрана и пулсът ми пак се ускори.
Мартин.
Не отговорих.
Нека звъни.
Нека се чуди.
Нека не знае.
В главата ми се появи мисъл, от която ме побиха тръпки:
„Ще кажа, че не е печеливш. Ще го задържа. Ще го осребря. После ще мисля.“
Само че „после“ почти никога не идва тихо.
„После“ винаги идва с цена.
Оставих телефона да млъкне. Тишината след това беше по-тежка от самото звънене.
Прочетох отново ситния текст на гърба:
„Осребряване само срещу личен документ на притежателя.“
Все едно някой хлопна врата точно пред мен.
Парите бяха на една ръка разстояние.
Но ръката не беше моя.
Тогава осъзнах нещо неприятно: една лъжа няма да е достатъчна.
Ще трябва цяла поредица от лъжи.
И всяка ще ме вкарва по-дълбоко.
Погледнах портфейла си. Личната карта. Снимката – усмивка от време, когато нищо от това още не беше започнало.
Вече не се чувствах този човек.
Чу се звук от отключване.
Вратата се отвори.
Влезе Даниела.
Жената, с която делях живота си.
С която подписахме ипотеката.
Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и все по-късно.
Остави чантата, събу се и ме погледна с онзи поглед, който не задава въпрос, а проверява.
„Какво става?“
„Нищо.“
Приближи се, погледна билета в ръката ми. Очите ѝ леко се присвиха.
„Какво е това?“
Опитах се да говоря, но думите заседнаха.
Ако кажа всичко – ще има въпроси.
А въпросите водят до места, за които не бях готов.
„Подарък от колега от старата работа.“
„Изтърка ли го?“
Пауза.
Дълга.
„Не.“
Втора лъжа.
И точно това беше най-страшното – този път дойде по-лесно.
Даниела кимна и тръгна към кухнята.
„Ще си направя чай.“
Гласът ѝ беше равен. Контролиран.
Сякаш и тя криеше нещо.
Тогава ми мина през ума: може би не съм единственият с „печеливш билет“.
Може би и тя има свой. Просто от друг вид.
Гледах я в гръб, докато подреждаше чашите, и си повторих мисълта, която щеше да ме преследва дни наред:
Не ме питай.
Не ме питай, защото ако питаш, нещо ще се счупи.
Глава втора: Човекът, който се върна
На следващия ден Мартин се появи.
Без предупреждение. Без съобщение.
Чакаше ме пред сградата, в която работех, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.
Същото яке от стария офис. Същата полуусмивка – онази, която никога не разбираш дали е шега или преценка.
„Ей.“
„Ей.“
„Изтърка ли го?“
Казах си: спокойно. Кажи „нищо няма“. Кажи „непечеливш“.
Но той не ми даде възможност.
„Слушай…“ наведе се леко и снижи гласа. „Снощи не можах да заспя.“
„Защо?“
Усмивката му беше странна.
„Понякога човек се сеща за разни неща.“
„Какви неща?“
Погледът му беше остър. Търсеше слабост.
„За билета.“
Ръцете ми се изпотиха.
„Не съм го изтъркал.“
„Не ме лъжи.“
Това ме разтърси.
Вече не беше разговор. Беше разпит.
„Не ме лъжи“, повтори по-тихо. „Познавам те. Ако не беше изтъркал, щеше да си забравил. А ти си напрегнат.“
„Имам други проблеми.“
„Всички имаме.“
Изправи се, но остана опасно близо.
„Ще ти кажа нещо. И искам честен отговор.“
Светът се сви до двама ни.
„Билетът е на мое име“, каза спокойно. „Видя го, нали?“
Мълчах.
„Видя го“, кимна. „Затова лъжеш.“
После добави:
„И знаеш ли още нещо?“
„Какво?“
Приближи се.
„Това не е обикновен билет.“
„Как така?“
Огледа се и прошепна:
„От специална партида е.“
„Каква партида?“
„От тези, които не стигат до всеки.“
Въздухът сякаш изчезна.
„Откъде го имаш?“
Погледът му стана студен.
„Не ме питай.“
Същата фраза. Но този път – от него.
„Има печалба, нали?“ продължи.
Мълчах.
Усмихна се. Знаеше.
„Ще го осребрим. Заедно.“
„Заедно?“
„Аз показвам документа. Ти взимаш парите. После делим.“
„Защо аз?“
Погледна ме внимателно.
„Ако аз го направя, някой ще разбере. Ако си ти – няма да стане веднага ясно.“
„Кой?“
Прехапа устна.
„Хора, които не обичат да губят.“
„Мартин… откъде е билетът?“
Усмивката му беше празна.
„Казах ти. Не ме питай.“
Тогава разбрах: той искаше аз да съм лицето.
Щитът.
А когато щитът се счупи, първо понася удара.
„Нямам билет“, казах.
Мартин се засмя тихо.
„Имаш.“
„Не.“
„Имаш.“
Мълчание.
„Внимавай“, каза. „Аз ти го дадох. Можех и да не го дам.“
„Какво значи това?“
Наведе се и прошепна:
„Че ти дадох шанс. Сега ти ми дължиш един.“
Тръгна си.
Останаха само стъпките му и усещането, че съм в история, която не съм избирал.
Когато се прибрах, Даниела я нямаше.
Беше късно.
Звъннах ѝ – не отговори.
Писах ѝ – тишина.
В кухнята намерих празен чайник и подредени чаши.
На масата – плик.
Без адрес. Само моето име.
Отворих го.
Вътре – разпечатка.
Банково извлечение.
Дата. Сума.
Сума, която не беше от нашите сметки.
Превод към чужда сметка.
От Даниела.
Прочетох го няколко пъти, докато осъзная, че не си въобразявам.
Тогава се чу ключът.
Влезе.
Когато ме видя с листа в ръка, лицето ѝ побледня.
Точно това.
„Къде беше?“ – гласът ми не звучеше като мой.
Тя затвори вратата. Мълчеше.
„Отговори.“
Преглътна.
„Трябваше… да оправя нещо.“
„Какво?“
Погледна ме и прошепна:
„Не ме питай.“
Същите думи.
Същата отрова.
Тогава разбрах: билетът не беше единствената тайна.
Той беше само началото.
Глава трета: Кредитът, който ни държеше за гърлото
На следващата сутрин отидох в банката.
Не казах на Даниела.
Не попитах.
Не исках пак да чуя „не ме питай“.
В главата ми кънтяха просрочените вноски, обажданията, писмата. Онези заплахи за съд, които звучат абстрактно… докато не застанат пред вратата ти.
Седнах срещу служителката и се опитах да изглеждам спокоен.
Тя гледаше екрана и от време на време ме поглеждаше така, сякаш вече знаеше всичко.
„Имате просрочие.“
