Когато вратата се отвори за трети път в рамките на един час, вече знаех, че не става дума само за куфарите.
Когато входната врата се отвори за трети път в рамките на един час, вече ми беше ясно, че не става дума просто за още един куфар.
Тежките стъпки по коридора носеха повече от багаж – с тях влизаха самочувствие, премълчани оправдания и нещо още по-тежко. Дамян се появи пръв, задържайки вратата с лакът. След него влезе Зорница – на двадесет и три, с изправена стойка и поглед, който не търсеше съчувствие, а място.
Преди седмица, по думите на Дамян, я били съкратили. Беше го казал между две хапки на вечеря, със същия тон, който използваше, когато знаеше, че ще ме ядоса, но очакваше да преглътна.
Сега тя стоеше тук – в нашето жилище, сред нашите сметки, в пространството, което вече едва ни побираше.
Апартаментът беше малък, а разходите – безмилостно растящи. Ипотеката висеше над нас като нисък, притискащ таван, всяка месечна вноска със собствено лице и заплаха.
Работеше само Дамян. Или поне така казваше. Връщаше се вечер изцеден, с ръце, които сякаш още държаха документи, невидими, но тежки.
Зорница огледа стените, шкафа със съдове, масата, която бях избирала внимателно и изплащала на вноски. После остави куфара си по начин, който ясно показваше: тук ще остане.
Не поздрави. Не благодари.
Дамян промърмори нещо за „временно“ и „докато си стъпи на краката“. Кимнах. Знаех, че ако кажа нещо повече, ще избухна. А ако избухна, ролята на „лошата“ ще ми бъде лепната още преди тя да разкопчае куфара.
Вечерта мина в гъста тишина. Зорница почти не яде, но погледът ѝ обикаляше стаята, сякаш търсеше точната честота, на която да се включи.
Останахме сами късно, след като Дамян се затвори в банята. В хола часовникът тиктакаше прекалено силно.
Погледнах я директно.
„Зорница, трябва да сме ясни. Нямаме излишни пари. Имаме кредит, сметки. Ако ще живееш тук, ще трябва да работиш и да участваш.“
Тя се усмихна. Не разбиращо, а сякаш този разговор ѝ беше чакан.
„Аз съм била тук преди теб.“
Думите паднаха тежко, като нещо хвърлено в дълбок кладенец – звук има, но дъното остава невидимо.
Вътре в мен нещо се вледени. Не по кожата, а там, където човек държи усещането си за сигурност.
Тя стана, остави чашата си и тръгна към стаята, която Дамян ѝ беше отредил. Стъпките ѝ бяха спокойни – нямаше нужда да бърза. Думите вече бяха казани и знаеше, че ще ги нося със себе си цяла нощ.
Когато легнах до Дамян, сънят не дойде. Дишането му беше равномерно, но звучеше като роля – сякаш и той се преструваше, че всичко е наред.
А не беше.
Домът не са само стени и мебели. Домът е доверие.
Тази нощ доверие нямаше.
Глава втора
Нощта, в която домът се пропука
Събудих се без шум – от онова вътрешно предупреждение, което тялото изпраща, преди умът да го разбере.
Стаята беше потънала в тъмнина. Завесите плътно спуснати. Дамян спеше, обърнат настрани.
И тогава видях силует.
Неподвижна фигура стоеше близо до леглото. Дъхът ми заседна.
„Кой е?“ прошепнах, но гласът ми едва се чу.
Фигурата се придвижи леко напред и светлината от улицата разкри лицето.
Зорница.
Стоеше в спалнята ми така, сякаш ѝ принадлежеше.
Държеше папка – тънка, твърда. И стар ключ, вързан с износена връв.
В погледа ѝ нямаше страх. По-скоро болезнено спокойствие.
„Не викай,“ каза тихо. „Не го буди.“
Сърцето ми биеше лудо. Исках да събудя Дамян, да застане между нас, но нещо ме спря. Може би страхът от това, което бих видяла, ако го направя.
„Какво правиш тук?“ прошепнах.
Тя вдигна папката.
„Заради това се върнах.“
Ключът издрънча леко в ръката ѝ.
„Знаеш ли за какво е този ключ?“
Поклатих глава.
„За място, което не е твое,“ каза тя. „Място, което плащате, без да знаете.“
„Какво говориш?“ прошепнах.
Тя остави папката на нощното шкафче, отвори я и извади няколко листа. Не ги размахваше. Държеше ги като присъда.
„Кредит,“ каза. „Не този за апартамента. Друг. Взиман на части, прикриван.“
Показа първата страница.
„Подписът е на баща ми. А гаранцията…“
Погледът ѝ се спря върху мен.
„Твоя е.“
Светът се сви. Кръвта се дръпна от ръцете ми.
„Не съм подписвала нищо…“
Тя се усмихна рязко.
„Понякога подписите се появяват,“ каза. „Когато доверието е прекалено голямо.“
Затвори папката и я бутна към мен.
„Прочети я утре. На светло.“
Погледна към Дамян.
„И му кажи, че вече броя.“
„Какво броиш?“ прошепнах.
Тя се обърна на вратата.
„Лъжите,“ каза тихо. „Всяка има цена.“
Излезе без звук.
Останах в тъмното с папката и усещането, че домът ми вече не е убежище, а сцена с чужд сценарий.
Глава трета
Сутринта, в която кафето не помогна
Не спах. Седях, слушах дишането на Дамян и мислех за ключа.
Когато се събуди, се усмихна по навик.
„Добро утро.“
„Зорница беше тук през нощта,“ казах.
Усмивката изчезна, после се върна прекалено бързо.
„Сънувала си.“
Поставих папката на масата.
Лицето му пребледня – не от страх, а защото тайната беше излязла.
„Какво е това?“ попита, но вече знаеше.
„Ти ми кажи.“
Разлисти документите бавно.
„Стари неща,“ каза. „Нищо съществено.“
„Тук пише, че аз съм гаранция.“
Той затвори папката рязко.
„Зорница си измисля.“
„Има ли втори кредит?“ попитах.
Той ме хвана за раменете.
„Направих го за дружеството. Ако не бях, щяхме да загубим всичко.“
„Ние вече губим,“ казах.
„Всичко е под контрол.“
Фразата, която означаваше: не питай.
„Къде е ключът?“ попитах.
Той замълча.
Тогава разбрах – истината няма да дойде от него.
Когато Зорница излезе от стаята си, изглеждаше спокойна.
„Виждам, че вече си разбрала,“ каза.
„Имам само папка и въпроси.“
„Въпросите са по-опасни,“ усмихна се тя. „Но вече си вътре.“
„Къде вътре?“
Тя прошепна:
„В игра, в която баща ми печели. Докато не загуби всичко.“
Отвори хладилника като у дома си и добави:
„Ще си намеря работа. Но първо – истината.“
