Отидох в Гърция с Даниела, най-добрата ми приятелка, защото и двете имахме нужда да си поемем въздух. Така си го казвахме, докато подреждахме дрехи в куфарите и се смеехме на дреболии, които само ние разбирахме
С Даниела – човекът, който ми е най-близък, тръгнахме към Гърция. И двете усещахме, че ни трябва бягство. Така си го обяснявахме, докато приготвяхме куфарите, смеехме се на дребни неща и се разбирахме без думи. Оставях зад себе си работа, напрежение у дома, натрупани обиди и премълчани упреци. Но най-вече оставях един човек, който говореше за бъдещето ни с такава увереност, сякаш вече е написано.
Петър беше мъжът, когото наричах мой приятел – особено когато някой питаше. Погледът му ме караше да се чувствам защитена, а думите му за утре винаги ме поставяха в центъра. Когато заминавах, ми пожела да си почина, да се забавлявам и да не мисля за нищо. Усмихна се, прегърна ме и аз избрах да му повярвам.
Островът ме посрещна с усещане за ново начало. Въздухът беше топъл, солен и тежък, а морето – спокойно, сякаш пазеше тайни. Даниела не спираше да снима – небето, чашите с вода и лимон, мен, сенките ни върху плочките. Беше необичайно весела, говореше с всички, смееше се шумно, сякаш тук болката няма достъп до нея.
Вечерта седнахме в малко заведение край водата. Светлината беше мека, музиката – ненатрапчива. Даниела вдигна чашата си.
„За свободата“, каза тя.
„За спокойствието“, отвърнах аз.
Телефонът ми завибрира. Името на Петър се появи на екрана и инстинктивно се усмихнах. Но още преди да отворя съобщението, усмивката се стопи.
Това не беше съобщение за мен.
Снимка. Петър, прегърнал непозната жена. Твърде близо, твърде интимно. В очите му имаше нежност, която мислех, че е само моя.
Ръцете ми изтръпнаха, кожата ми побледня. Даниела веднага го усети.
„Какво става?“ – попита, но гласът ѝ не носеше истинска изненада. Това беше първият пукнат детайл в иначе красивата картина.
Не отговорих. Въпросите се сблъскваха в главата ми, а в гърдите ми се настани тежест.
Кой изпрати снимката? И защо точно сега?
ГЛАВА ВТОРА
Прочетох съобщението отново и отново. Вгледах се внимателно – дата и час. Снимката беше от предната вечер. Докато аз заспивах с мисълта, че Петър е сам, той е държал друга жена така, както държеше мен.
Опитах да му се обадя. Вдигна и затвори. После получих кратко съобщение:
„Зает съм. Ще се чуем.“
Студено. Рязко. Не като него. Или може би точно като него – този, когото не познавах.
Даниела се наведе към мен, сякаш искаше да види екрана. Скрих телефона, но беше късно – тя вече беше усетила всичко.
„Покажи ми“, каза тихо.
Направих го. За части от секундата по устните ѝ мина едва доловима усмивка – не радостна, не злорадстваща, а като на човек, получил потвърждение.
„Може би е грешка…“ каза тя, но без убеденост.
„Грешка? Той е с друга.“
„Може да е роднина…“
„Няма сестра“, прекъснах я.
Замълча. После изрече нещо, което ме разтърси:
„Понякога мъжете живеят повече от един живот.“
Каза го спокойно. Прекалено спокойно.
Тогава се появи друг страх – по-дълбок от изневярата. Страхът, че някой близо до мен е знаел.
„От кого е снимката?“ – попитах.
Даниела повдигна рамене.
„Може би някой, който иска да ти помогне.“
„Или някой, който иска да ме нарани.“
Тя не отговори. Отпиваше бавно, сякаш всяка глътка ѝ купуваше време.
Погледнах номера отново. Началните цифри ми се сториха познати – бях ги виждала в телефона на Даниела, когато ми показваше пропуснати обаждания.
Не бях напълно сигурна. Но съмнението вече беше там.
А съмнението рядко си тръгва само.
ГЛАВА ТРЕТА
Нощта мина без сън. Даниела заспа почти веднага, а аз лежах будна и слушах морето, сякаш отброява нещо неизбежно.
Сутринта реших да не се преструвам.
Излязох на терасата и му се обадих. Този път вдигна.
„Здрасти“, каза спокойно. „Как си?“
„Видях те.“
Настъпи кратка тишина.
„Какво си видяла?“
„Снимка. С жена.“
„Мария… не е това, което си мислиш.“
Позната реплика. Засмях се горчиво.
„Тогава какво е?“
„Колежка. Среща по работа.“
„И така се прегръщате?“
„Снимката лъже.“
„Ти лъжеш. От кога?“
„Не прави нещата по-сложни.“
„Аз ли? Или ти водиш два живота, а аз си затварям очите?“
Въздишката му беше уморена – не от вината, а от мен.
„Добре… ще ти обясня, но не по телефона.“
„Сега. Или всичко приключва.“
Пауза.
„Не мога.“
„Или не искаш?“
„Има неща, които няма да разбереш.“
Тогава осъзнах – той никога нямаше да ми каже истината. Щеше да ме държи в мъглата, докато се примиря.
„Свърши се“, казах.
Мълчание. После гласът му стана рязък:
„Не прави глупости.“
„Да се защитя ли е глупост?“
„Не знаеш в какво се забъркваш.“
Това не беше разкаяние. Беше предупреждение.
„В какво?“ – но той вече беше затворил.
Изтрих съобщенията. Контакта. Снимките.
Изтрих го от живота си.
Поне така си мислех.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Даниела ме намери по-късно на терасата.
„Говори ли с него?“ – попита уж небрежно.
„Да. Свърши се.“
За миг в очите ѝ проблесна нещо като разочарование, което бързо прикри.
„Ти заслужаваш повече“, каза.
Думите бяха правилни. Интонацията – не.
Излязох сама. Исках да се изгубя сред улиците, хората, миризмите. Да забравя коя съм.
На пристанището лодките бяха вързани една за друга – като съдби, които трудно се отделят. Седнах на ръба.
„Извинете.“
Обърнах се. Непознат мъж държеше торбичка с плодове.
„Изпуснахте това.“ Подаде ми гривна, която не бях усетила, че липсва.
„Благодаря.“
„Не изглеждате като човек, дошъл да почива“, каза тихо.
„Разбрах, че човекът до мен не е този, за когото го мислех.“
Той седна наблизо, без да навлиза в пространството ми.
„Боли. Но понякога това е подарък.“
„Явор.“
„Мария.“
„Ако искате, говорете. Или можем просто да мълчим.“
Тази простота ме разби. Без обещания. Без планове.
Седяхме дълго. Понякога говорех аз, понякога той. Не ме разпитваше, не ме спасяваше. Просто беше там.
Когато слънцето залязваше, той се изправи.
„Утре пак ще съм тук. Ако не искате да сте сама.“
Не ми обеща завинаги. Само утре.
И това беше по-истинско от всяко „винаги“, което бях чувала.
Понякога именно тишината и малките избори носят най-голяма тежест. А новото присъствие може да се окаже по-ценно от всички стари обещания.
