Разбрах, че бъдещият ми съпруг има любовница само два дни преди сватбата ни.
Два дни преди сватбата разбрах, че човекът, за когото щях да се омъжа, има друга жена.
Не беше клюка. Не беше „приятелка на приятелка“. Истината се появи тиха, почти учтива – на екрана на телефона му.
Той беше под душа. Аз стоях в кухнята и търсех снимка, която исках да изпратя на шивачката – роклята ми притискаше под ребрата, сякаш тялото ми вече се опитваше да ми каже нещо. Точно тогава телефонът му вибрира леко. Екранът светна.
Едно име.
Мария.
Нямаше сърца. Нямаше емотикони. Само име. И точно това го направи толкова позволено.
Студ ме обля целия – онзи студ, който усещаш, когато разбираш, че си закъснял за влака, а билетът вече е в ръката ти и няма връщане назад.
Отключих телефона без усилие. Не защото съм знаела кода – просто той никога не си го беше сменил. Все още беше рожденият му ден. Смяташе го за „удобно“.
Съобщенията бяха там.
Първото – от сутринта:
„Остават два дни. Обеща.“
Неговият отговор:
„Всичко е под контрол. Само още малко.“
После – снимка. Няма да я описвам. Не защото е скандална, а защото не искам отново да я виждам. В нея нямаше нежност. Само притежание.
Чух как водата спря. Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш се опитваше да избяга от стаята, от роклята, от бъдещето.
Оставих телефона на мястото му. Измих си ръцете, макар да не бях докоснала нищо мръсно. Усещах се покрита с невидим прах.
Той излезе от банята, увит в кърпа – уверен, поддържан, красив по начина, който винаги ме е карал да мисля, че съм спечелила нещо.
– Какво правиш? – попита леко.
– Просто… стоя – отговорих. Гласът ми беше тих. Покорен. Това ме изплаши повече от всичко.
Той се усмихна.
– Представяш ли си? Остават броени дни.
– Да. И Мария ги брои – казах.
Усмивката му не изчезна веднага. Просто се втвърди, като маска, която вече не му е удобна.
– Коя Мария? – опита се да се пошегува.
– Онази, на която си обещал. Онази, на която пишеш, че всичко е уредено.
Мълчание. Той се приближи, хвана облегалката на стола, без да сяда – като човек, който държи контрол над ситуацията.
– Яна – каза спокойно, – нека не правим драми. Не сега.
– А кога? – попитах. – След „да“? След аплодисментите? След подписа?
Погледът му потъмня.
– Ти мислиш, че всичко е въпрос на чувства. Не е.
– Тогава какво е?
Отвори уста, но после избра най-лесното.
– Не е това, което си мислиш.
Точно тогава разбрах – именно това е. А може би и нещо по-лошо.
Не виках. Не плаках. Просто взех чантата си и излязох.
Навън въздухът беше остър. Като глас, който ми казва:
„Събуди се, Яна.“
Глава втора
Първият човек, на когото се обадих, беше баща ми.
Не приятелка. Не майка ми. Не защото му вярвах най-много, а защото дълбоко в себе си знаех – ако нещо е било „уреждано“, то не е било без него.
– Яна? – вдигна веднага. – Какво става?
– Мартин има любовница – казах директно. – Казва се Мария. Има съобщения. И снимки.
Последва тишина. Не шок. По-скоро смятане.
– Къде си?
– Навън. Не мога да се върна.
– Ела вкъщи.
Прибрах се като дете с ожулено коляно, което още вярва, че лепенката лекува всичко.
Баща ми стоеше до прозореца, ръцете зад гърба – така стои, когато очаква нещо, което вече подозира.
Майка ми беше в кухнята. Слушаше, без да се показва.
Разказах всичко. Показах снимките на съобщенията.
– Това не променя нищо – каза баща ми.
– Какво?
– Сватбата ще се състои.
Говореше за живота ми, сякаш е доставка с фиксирана дата.
– Това е предателство – прошепнах.
Ръката му падна на рамото ми – тежка, окончателна.
– Има неща, които не се решават пред всички. Има уговорки. Последствия.
Подаде ми папка.
Документи. Печати. Подписи. Думи като „кредит“, „обезпечаване“, „гарант“.
Заем.
На мое име.
– Аз нямам такъв заем.
– Имаш.
– Не съм подписвала.
– Подписано е.
Студът този път не беше от любовницата. Беше от него.
– Използвал си името ми?
Мълчание.
От кухнята се чу беззвучен плач.
– Нямах избор – каза той.
И тогава видях – Мартин беше гарант.
Сватбата не беше обещание.
Беше сделка.
Аз – ключът.
Глава трета
Не спах.
Чувах баща си в коридора. Говореше тихо по телефона.
„Всичко е под контрол.“
„Тя ще се съгласи.“
„Няма избор.“
Станах и отидох в кухнята. Майка ми седеше с изстинал чай.
– Знаеше ли? – попитах.
– За кредита… да – прошепна. – За любовницата… не.
– От какво бягаме?
Тя ме погледна със страх, който няма нищо общо с пари.
– От него.
– От кого?
– От Дамян.
После баща ми влезе и разказа останалото. За дълговете. За човека, който не иска само пари, а власт. За това защо моето име е било „чисто“. Защо Мартин е бил удобен.
– А любовницата му? – попитах.
– Не е важно – отвърна баща ми. – Важното е сватбата да се случи.
И тогава разбрах.
В тази къща любовта е фасада.
Слага се за гости.
Сваля се при подпис.
– Няма да отида – казах.
– Ще отидеш – отвърна той. – Иначе губим всичко.
– Нека – прошепнах.
Той удари по масата, без да повиши глас.
Тишината беше по-страшна.
