Баща ми си отиде внезапно, когато беше едва на 46. Мащехата, която живя с нас 12 години, не пророни и сълза — на следващия ден…
Баща ми почина внезапно. Беше едва на 46 години и дори не успяхме да се сбогуваме.
Жената, с която живя дванайсет години и която наричах мащеха, не показа никаква скръб. На следващата сутрин тихо събра багажа си и си тръгна, като взе със себе си и сина си.
Дълго време в мен кипеше гняв. Не можех да простя хладината ѝ и чувството за предателство, което остави след себе си.
Шестнайсет години по-късно разбрах случайно, че тя е починала.
Скоро след това на вратата ми се появи синът ѝ. Гледаше ме право в очите и каза тихо:
— Време е да научиш истината…
Стоеше на прага — поостарял, с прошарена коса, но със същите черти, които помнех. Артем. След раздялата ни почти не поддържахме връзка. Тогава той беше на петнайсет, аз — на осемнайсет. Живеехме под един покрив, но така и не станахме близки.
— Мога ли да вляза? — прошепна, без да ме погледне.
Поканих го мълчаливо. Влязохме в кухнята. Там все още стоеше старата снимка на баща ми — от риболов, с въдица и усмивка.
Артем седна, прокара длани по дънките си и извади пожълтял плик с пощенско клеймо от юни 2009 — малко след смъртта на баща ми.
— Майка ми го е писала за теб — каза. — Не се е осмелила да ти го даде тогава. Или може би не е искала. Преди да си отиде, настоя да ти го предам. Задължително.
Поех плика с разтреперани ръце. Почеркът ѝ беше ясен и подреден. Отдолу пишеше:
„За Кристина. Лично. Да не се отваря пред други.“
— Ще те оставя сама — каза Артем и излезе в коридора.
Дълго гледах плика. В гърдите ми се събираше тежест. Не знаех какво очаквам — извинение, признание или нещо, което ще ме нарани още повече.
Отворих го.
„Кристина,
Зная, че ме ненавиждаш. Може би имаш право. Но ако четеш това, значи мен вече ме няма и е дошло време да разбереш истината…“
Редовете плуваха пред очите ми. Сякаш се разтваряше свят, който умишлено ми беше скриван години наред.
Тя пишеше, че е обичала баща ми. Не веднага, но истински. Когато се запознали, той все още бил с майка ми, макар да твърдял, че любовта между тях е изчезнала. Била млада и вярвала, че ако бъде достатъчно добра, ще поправи всичко.
Когато баща ми се преместил при тях и довел мен, тя се опитала да бъде поне приятел. Но после се случило нещо, което променило всичко.
Баща ми бил тежко болен. Знаел, но криел — най-вече от мен. Страхувал се, че няма да понеса още една загуба. Помолил я да пази тайната. Докато аз учела, те обикаляли болници под прикритието на командировки. Лекувал се с химиотерапия. В последните месеци станал затворен и гневен.
Починал в ръцете ѝ.
Тя не плакала — не защото не я боляло, а защото болката била твърде силна. Аз я гледала с омраза. Тя не намерила сили да обясни и си тръгнала, заедно със сина си.
Но оставила нещо за мен.
В плика имаше малък бронзов ключ с надпис „Библиотека“.
Познах го веднага — ключът за бащиния шкаф с книги, който от години стоеше в килера. Никога не го бях отваряла.
Отключих го. Зад книгите имаше скрито двойно дъно. Вътре — медицински документи, епикризи и недовършени писма до мен. Баща ми пишеше за страха си, за любовта си и за прошката, която се надявал да получи.
Плаках дълго и без звук.
Артем се върна.
— Знаеше ли? — попитах.
Той кимна.
— Разбрах след погребението. И на мен ми беше трудно да приема всичко. Но майка ми го обичаше. И теб — по свой начин.
— Защо дойде? Само заради писмото?
Той извади малка кутийка. Вътре имаше сребърен медальон с две снимки — аз с баща ми и той с баща ми.
— Поръчал го е за нас двамата. Наричаше ни своите деца.
Замръзнах.
— Винаги мислех, че ме мразиш — каза Артем. — А всъщност и двамата просто загубихме баща си.
Погледнах го. Вече не беше чужд.
— Да започнем отначало? — попитах. — Без тайни и без омраза.
Той се усмихна. Истински.
