Тишината в кабинета ми никога не беше звучала толкова оглушително. Четиридесет години. Четири десетилетия, прекарани сред шума на машини, сред праха на строителни площадки, сред безкрайни срещи, на които се решаваха съдбите на стотици хора
В кабинета ми никога не беше царяла такава тишина. Четирийсет години труд. Цял живот, прекаран сред шум на машини, строителен прах и безкрайни срещи, в които се решаваха човешки съдби. Започнах с празни ръце и заем, който дълго ме преследваше. А сега, когато погледът ми се спря върху златния часовник на махагоновото бюро, осъзнах, че съм стигнал края на този път.
Стефан остави писалката. Всичко беше приключило. Фирмата вече имаше нов собственик, активите бяха прехвърлени, а сметките — подсигурени. Това не беше просто облекчение. Това беше свобода.
„Готово“, прошепна той, наблюдавайки как дъждът се стича по прозореца на високия етаж. Нямаше повече крайни срокове. Нямаше безсънни нощи с мисълта дали ще успее да изплати заплатите.
Облече палтото си и излезе, без да поглежда назад. Вкъщи го чакаха бутилка хубаво вино и планове за пътувания. Или поне така си мислеше.
Щом влезе в просторния хол, видя Мартин — разположен на дивана, вперен в телефона си. Синът му беше на 32, напълно здрав, с образование от престижен университет, платено до последната такса. И въпреки това — вече година не беше работил и ден.
— Приключих — каза Стефан с нотка на гордост. — Пенсионирах се.
Мартин вдигна поглед и се усмихна нехайно.
— Браво, татко. Това значи ли, че ще обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна. „Проектът“ беше поредната идея за лесни пари — без план, без отговорност.
— Седни — каза той и посочи фотьойла. — Трябва да поговорим.
— Звучи сериозно — ухили се Мартин. — Да не би да ми увеличаваш издръжката?
Думата го прониза.
— Напротив — отвърна Стефан спокойно. — Спирам я.
Мартин се разсмя, мислейки, че е шега.
— Хайде де.
— Не се шегувам. Спрях да работя, за да живея за себе си, не за да издържам възрастен мъж. Четирийсет години се лишавах. Ти си здрав, имаш диплома. От следващия месец няма преводи. Няма и апартамент в центъра. Време е да започнеш работа.
Усмивката на Мартин изчезна.
— Значи така? След като си милионер, ще ме изоставиш?
— Няма да останеш без покрив. Тук ще имаш място, докато се оправиш. Но луксът свършва. Повече няма да финансирам бездействието ти.
Мартин скочи, зачервен.
— Имам стандарти! Не мога да работя за жълти стотинки като чиновник!
— По-унизително е на 32 да чакаш баща ти да ти плаща сметките — отвърна Стефан. — Решението е окончателно.
Мартин го погледна студено.
— Ще съжаляваш — прошепна и излезе, тръшвайки вратата.
Глава 2: Обаждането
Нощта беше неспокойна. Думите „ще съжаляваш“ не му даваха мира.
На сутринта, докато пиеше кафе на верандата, телефонът иззвъня. Беше Мая — приятелката на Мартин.
— Стефан… — гласът ѝ трепереше. — Той го направи.
— Какво е направил?
— Взе документите. Всичко от сейфа. Заключи ме в банята. Каза, че има пълномощно и отива при нотариус.
— Как е отворил сейфа?!
— Снимал те е, докато въвеждаш кода… Ипотекира имотите. Всички.
Стефан хукна към кабинета. Сейфът беше празен.
Глава 3: Лихварите
Адвокатът му Петър действаше бързо, но вече беше късно.
— Половин милион евро — каза той тихо. — Срещу всички имоти. Не банка. Частен кредитор. Асен „Колекционера“.
Името беше достатъчно.
Телефонът иззвъня.
— Г-н Стефанов — гласът беше учтив, но студен. — Първата вноска е следващия петък. Знаем къде живеете.
Глава 4: Истината
Стефан отиде при сестра си Теодора. Там Йоана, дъщеря ѝ, му каза истината:
— Мартин е зависим от хазарта. Дължи пари отдавна. Опасни хора.
Всичко си дойде на мястото.
— Знаеш ли къде е? — попита Стефан.
— Има друго момиче. Лилия. Наела е апартамент в „Бояна“. Луксозен комплекс.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан стоеше пред вратата с двама охранители. След удар ключалката поддаде.
Вътре — хаос. Шампанско, дрехи, пари. Лилия — уплашена. Мартин — тъпчеше пачки в сак.
— Татко… не е това, което си мислиш.
— Подписа ме на лихвари! — гласът на Стефан беше спокоен и опасен. — Къде са парите?
— Част от тях… ги загубих — прошепна Мартин. — Играех. Останалото е тук.
— Колко?
— Около сто хиляди.
Стефан затвори очи. Половин милион беше станал на пепел.
— Асен няма да чака — каза той. — Нито теб, нито мен.
Глава 6: Цената
С помощта на адвоката, Стефан продаде вилата на морето и един от апартаментите — бързо и на загуба. Успя да погаси заема и да прекъсне връзката с лихварите.
Мартин не отиде в затвора. Но загуби всичко.
Стефан го изпрати в рехабилитационна клиника. Подписа документите с ръка, която не трепереше.
— Това е последното, което правя за теб — каза му. — Оттук нататък изборите са твои.
Финал
Месеци по-късно Стефан седеше в по-малък апартамент. Без излишен лукс. С чаша чай и тишина, която вече не го плашеше.
Мартин започна от нулата. Работа, терапия, дълги мълчания.
Свободата се оказа не в парите, а в границите.
И за първи път от години Стефан знаеше, че е постъпил правилно — дори цената да беше висока.
