Всичко започна с едно петънце. Едно съвсем обикновено, лепкаво петънце от кафе върху бюрото на Мартин. Не онова масивно, дъбово чудовище в офиса му в центъра, където той управляваше процъфтяващия си строителен бизнес, а малкото, стилно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин винаги забравяше подложката за чаша.
Всичко тръгна от едно дребно петънце. Лепкава следа от кафе върху бюрото на Мартин — не онова масивно дъбово бюро в офиса му в центъра, от което движеше строителния си бизнес, а по-малкото орехово бюро в домашния кабинет. Лилия въздъхна. Той така и не се научи да слага подложка под чашата.
От кухнята — просторна, светла и планирана до последния детайл от самата нея — тя взе влажна кърпа и се върна да избърше. Осем години брак: удобство, стабилност и привидна сигурност, подсилена от постоянния му успех. Мартин беше енергичен, общителен, човек на контактите. Лилия — по-тиха, по-умерена. Преди да се роди Алекс, имаше сериозна кариера в архитектурата. Но когато стана майка, остави чертожната дъска без колебание — по настояване на Мартин. „Ти си заслужаваш почивка, любов. Аз ще поема всичко.“
И наистина поемаше. Живееха в къща като от списание. В гаража — две нови коли. Алекс — в най-доброто частно училище. Лилия почти не мислеше за пари. Домът беше техен… макар и с огромна ипотека, която Мартин винаги омаловажаваше с шега: „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато търкаше петното, кърпата закачи компютърната мишка. Мониторът се събуди от режим на заспиване. Мартин рядко заключваше компютъра у дома. „Нямам тайни от теб“, казваше с онази самоуверена усмивка.
Лилия посегна да изгаси екрана, но очите ѝ се спряха на отворен прозорец на браузъра — сведен като икона долу. Лого, което не познаваше: сърце, преплетено със знак за безкрайност. Любопитството надделя. Кликна.
И всичко се преобърна.
Не беше новинарски сайт, нито бизнес платформа. Беше лъскав сайт за запознанства. „Срещни съдбата си“, пишеше на банера. „Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ затуптя така силно, че заглуши тикането на часовника. Сигурно има обяснение. Част от работата? Помощ за приятел? Някаква грешка?
Но в ъгъла светеше профилна икона със снимка. Лилия се приближи и натисна.
Появи се Мартин — кадър от лятната им почивка на яхта. Ленена риза, коса, разрошена от вятъра, очи, обърнати към слънцето. Снимка, която тя беше направила.
Под нея: „М. Вълк.“ И описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, който търси да намери любовта отново след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да сме сами.“
Лилия усети как вътрешностите ѝ натежават и изстиват.
Вдовец. Трагична загуба.
Прочете текста пак. И пак. Думите си оставаха същите. В този профил — пред тези непознати жени — Лилия беше мъртва.
Тя се отпусна на стола му, вдъхвайки познатия аромат на парфюма му. За миг ѝ прилоша. После в главата ѝ мина желание да грабне тежкия кристален предмет за хартия и да разбие екрана. След това — да събуди Алекс и да изчезне.
Но накъде? Къщата, парите, колите — всичко беше на Мартин. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, беше построен върху неговата структура.
Затвори лаптопа бавно и тихо. Нямаше да крещи. Нямаше да прави сцени. Не сега. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не спорят. Мъртвите… мислят и подреждат ходовете си.
Ръцете ѝ трепереха, но умът ѝ — онзи точен, архитектурен ум — включи веднага. Върна се в кухнята, наля си вода, опита да диша. За него тя беше станала толкова невидима, че спокойно я беше изтрил от историята си онлайн.
Извади собствения си лаптоп. Отвори същия сайт. И започна да прави профил.
Трябваше ѝ псевдоним. Нещо, което да го закачи. Той търсел „искра“? Добре. Щеше да я получи.
Избра снимка — не своя, а на жена, която беше всичко, което Лилия не беше: дръзка, тъмнокоса, с поглед, който обещава проблеми. Фотосток.
Регистрира се като „Искра“.
Написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Ако можеш да ме впечатлиш — опитай.“
Отне ѝ близо час да мине регистрацията и верификацията. После намери „М. Вълк“. Пръстът ѝ зависна над „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш като човек с история.“
Отговорът дойде почти веднага, сякаш е чакал.
„Здравей, Искра. Историята ми е тежка. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Опитвам се да продължа.“
Лилия усети вълна от отвращение. Мартин беше в офиса си, километри далеч, и пишеше това на „Искра“, докато истинската му жена бършеше следите от кафето му.
Тя продължи разговора. Флиртуваше. Преструваше се. Беше гадно, но имаше и нещо друго — контрол. Този път тя държеше нишките. А той се отпускаше, говореше за бизнеса, за „самотата на върха“, за това как никой не го „разбира“.
После написа нещо, което я удари право в гърдите:
„Жена ми беше добра… но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа.“
Лилия затвори лаптопа. Отвращението се превърна в леден гняв. Това вече не беше просто изневяра. Това беше изтриване. Обезценяване. Преписване на живота ѝ, сякаш е второстепенна фигура.
Същата вечер, и на следващата, тя не каза нищо. Беше идеалната съпруга — усмихната, внимателна, грижовна. А през деня, когато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“ и записваше всяка лъжа, всяка измислена подробност, всяко самосъжаление.
Паралелно, хладно и методично, започна да строи план. Свърза се с адвокатска кантора, която работеше с бракоразводни дела и големи активи. Записа консултация за следващата седмица. Прегледа документите у дома, направи копия, подреди ги, документира важните неща.
Дните минаваха като двойно съществуване. В едната реалност беше жена в луксозен дом. В другата — „Искра“, която събира доказателства, и Лилия, която си подготвя изход.
Седмица след откритието, след поредния чат, в който „М. Вълк“ настояваше да се видят, входната врата се отвори по-рано от обикновено.
Мартин се прибра.
Лицето му беше сиво, напрегнато, без обичайната увереност. Не поздрави Алекс, който играеше наблизо. Погледът му се залепи за Лилия и не се откъсна. Тя усети как кръвта ѝ изстива.
Да не би да е разбрал за „Искра“? Или за адвокатите?
Той свали сакото си, хвърли го на стола и остана прав, сякаш всяка секунда има значение. Очите му бяха студени, сметнати.
Лилия не помръдна.
Мартин пристъпи към нея и за миг сърцето ѝ спря.
— Лилия — каза той равно, с глас, който звучеше като предупреждение. — Ти ще…
Глава 2
Дъхът ѝ секна. Времето се разтегли. Алекс усети напрежението и вдигна глава.
— Мамо?
Мартин не реагира. Гласът му стана по-тих, сякаш не искаше да го чуе никой друг.
— Ти ще… трябва да седнеш.
Не крещеше. Не обвиняваше. Изглеждаше разклатен — почти сломен.
Лилия се отпусна на дивана, с омекнали крака. Всичките ѝ сценарии за разобличение се разпиляха. Явно не това беше.
— Какво става? Плашиш ме.
Той прокара ръка през косата си — жест, който правеше само когато няма накъде да избяга.
— Бизнесът… всичко. Срути се.
— Какво? Но нали проектът за комплекса…
— Проектът е мъртъв — прекъсна я. — Инвеститорът се отказа днес. Без предупреждение. Идват неустойки, които… — той поклати глава, сякаш думите боляха. — Свърши, Лили. Напълно.
Тя се опита да подреди новината в главата си. За Мартин бизнесът не беше работа — беше идентичност.
— Добре, но… имаме ли резерви? Някакви спестявания?
Той се изсмя горчиво.
— Спестявания? Всичко е вътре. Всеки лев. И кредитите са чудовищни. Взех и втори заем… срещу къщата.
Ръцете на Лилия започнаха да треперят по-силно.
— Втори заем? Без да ми кажеш?
— Исках да те предпазя! — избухна, после намали тон заради Алекс. — Мислех, че ще го обърна. Че ще е големият ни пробив. Стоян… партньорът… той ме увери, че е сигурно.
Стоян. Лилия никога не го беше харесвала — прекалено усмихнат, прекалено удобен.
— Колко е зле? — попита тя, опитвайки да звучи спокойно.
Мартин я погледна с празни, загубени очи.
— Можем да изгубим къщата. Можем да изгубим всичко.
В този миг Лилия не видя „М. Вълк“, а човек, който се дави. И в нея — въпреки всичко — проблесна неочаквано съжаление.
В следващите часове той ѝ разказа детайлите: рискови вложения, натрупани дългове, отчаяни решения. Жонглирал е с кредити, местил плащания, залагал на един-единствен ход.
А тя… тя междувременно беше планирала развод. Беше наела адвокат, за да вземе половината. Само че половината от какво — ако „всичко“ се оказваше дълг?
