Най-добрата ми приятелка ме помоли да остане у нас, след като съпругът ѝ я беше напуснал.

Най-близката ми приятелка ме помоли да остане при нас, след като съпругът ѝ си тръгна. Беше срината – плачеше без повод, не можеше да заспи, гледаше в една точка с празен поглед. Нямаше как да я изоставя в такова състояние, затова ѝ отстъпих стая в апартамента ни. Мъжът ми прие решението спокойно – винаги е бил уравновесен, човек без излишни драми.

Около две седмици по-късно се засякох случайно с бившия ѝ на паркинга пред търговския център. Заговорихме се за малко и между другото споменах, че Аня живее при нас. Той ме погледна странно, усмихна се накриво и каза:

— Значи още не знаеш… Явно нямаш представа, че тя…

— Че тя какво? — попитах, усещайки как нещо се свива в стомаха ми.

— Не е моя работа — отвърна след кратка пауза. — Но щом е у вас… бъди внимателна.

Преди да успея да задам още въпроси, той махна с ръка и си тръгна. Остана след него само неприятно усещане и тежест в гърдите.

Целият път до вкъщи въртях думите му в главата си. Какво искаше да каже? Беше ли просто огорчен или намекваше за нещо конкретно? Аня беше преживяла тежък удар, но все пак я познавах от дете. Възможно ли беше да ме лъже?

Когато влязох, я намерих в хола – по пижама, с чаша какао в ръце. По телевизията течеше романтичен филм, а на лицето ѝ имаше усмивка – първата от дни.

— Какво ти става? — попита веднага. — Изглеждаш разтърсена.

— Срещнах бившия ти — казах директно. — Каза нещо… обезпокоително.

Тя пребледня и остави чашата на масата.

— Какво точно?

— Че трябва да внимавам. Че не знам всичко.

За миг изражението ѝ се промени, но бързо си върна спокойствието.

— Той обича да внушава. Опитва се да ни настройва една срещу друга. Не може да приеме, че не тичам след него.

Исках да ѝ повярвам. Но в гласа ѝ имаше фалшива нотка.

Следващите дни бяха напрегнати. Аня се държеше нормално – помагаше, готвеше, подреждаше. Алексей, мъжът ми, беше както винаги – тих, леко дистанциран. Понякога между тях се разменяха погледи, които не можех да разчета.

Една вечер ги заварих в хола – Аня рязко отдръпна ръката си от рамото му. Настъпи неловка тишина.

— Говорехме за филма — каза Алексей и излезе.

Тази нощ не спах.

Започнах да търся нещо – не защото исках да го намеря, а защото съмненията ме разяждаха. Проверявах дребни неща, дори веднъж прегледах телефона ѝ, докато се къпеше. Имаше изтрити съобщения, но нищо категорично.

На третия ден открих нещо, което разруши и последната ми надежда.

В папка на лаптопа ѝ с име „Новото начало“ имаше електронни билети за двама до Сочи, хотелска резервация и писмо до Алексей. Благодарности, признания, обещания да бъде „по-добра от мен“.

Затворих лаптопа бавно. Ръцете ми трепереха, докато си наливам вода.

Когато Аня влезе, вече я чаках.

— Видяла си всичко, нали? — попита спокойно.

— От кога? — успях да кажа.

— Първоначално нищо нямаше — отвърна тя. — После той започна. Между вас всичко беше приключило. А при нас имаше нещо истинско.

— Искра? — повторих. — Докато живееше под покрива ми?

— Не драматизирай — каза тя. — Просто ускорих неизбежното.

Когато Алексей се прибра, го посрещнах на входа.

— Животът ти продължава — казах. — Но не тук. И не с мен.

Не възрази.

Три месеца по-късно апартаментът беше тих. Чувах имената им само отдалеч. Докато една новина не ме разтърси: жена паднала от балкон в Сочи. На снимката беше Аня. Алексей фигурираше сред свидетелите.

Затворих телефона.

Не отидох на погребението.

Седмица по-късно Алексей се обади.

— Трябва да поговорим.

— Всичко беше казано навреме — отвърнах.

— Съжалявам…

— Прощавам. Но не забравям.

Затворих.

Животът бавно се подреди. Смених ключалките, освежих дома, започнах нова работа. Отидох сама на море, потърсих помощ, пренаредих мислите си.

По-късно научих истината — не любов, а съревнование. Аня не искаше него. Искаше да бъде мен.

Последното ѝ писмо го потвърди.

Запазих го не от тъга, а като урок: понякога най-опасните предателства идват от хората, които наричаме „приятели“.