Един човек от старата ми работа ми подари билет от лотарията.

Един ден стар колега от предишната ми работа ми подаде лотариен билет – небрежно, сякаш ми даваше визитка или касова бележка. Усмихна се и каза нещо от рода на „късмет никога не е излишен“.

Изтърках го още същата вечер.

Печалбата беше десет хиляди лева.

Не огромна сума, но достатъчна да ти спре дъха, когато си на ръба. Парите можеха да покрият просрочените ни вноски по ипотеката – онези, които тежат повече от самия кредит, защото носят страх.

Няколко дни по-късно го срещнах случайно. Спря ме, попита ме с лека усмивка дали съм изтъркал билета.

Казах „не“.

Той кимна и продължи по пътя си.

А сърцето ми заби като обезумяло.

В този миг реших: ако пак ме попита, ще кажа, че не печели. Ще приключа историята. Ще я затворя.

Обърнах билета, за да видя как се осребрява, и тогава го забелязах.

Името.

Не надраскано, не написано на ръка, а отпечатано ситно, там, където никой не гледа. До серийния номер, в дребния шрифт.

„Притежател: Мартин.“

Името на човека, който ми го беше дал.

Седях и гледах тези букви, докато тялото ми реагира първо – пребледнях, ръцете ми изстинаха. Това не беше подарък. Това беше тест. Или примка.

Ако я захапех, нямаше да изляза чист.

Десет хиляди лева не са богатство. Но когато си притиснат, изкушението не идва шумно. Идва тихо и разумно, облечено като спасение.

Телефонът звънна.

Мартин.

Не вдигнах.

Нека се чуди. Нека не знае.

В главата ми се роди проста, опасна мисъл: ще кажа, че не печели. Ще го осребря. После… ще видим.

Но „после“ никога не е празно. То винаги носи цена.

Телефонът замлъкна. Настъпи тишина, по-тежка от звънене.

Прочетох условията още веднъж.

„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Все едно някой затвори врата пред лицето ми.

Тогава осъзнах: една лъжа няма да е достатъчна. Ще трябва цяла мрежа. А мрежите улавят и този, който ги плете.

В този момент се отвори входната врата.

Даниела влезе.

Жената, с която делях апартамента. С която бях подписал кредита. Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и си тръгваше все по-рано.

Остави чантата си и ме погледна внимателно.

„Какво ти е?“

„Нищо.“

Видя билета в ръката ми.

„Какъв е този билет?“

„Подарък от старата работа.“

„Изтърка ли го?“

Пауза.

„Не.“

Втората лъжа.

Този път дойде по-лесно. И това беше най-страшното.

Тя кимна и отиде към кухнята.

„Ще си направя чай.“

Гласът ѝ беше равен. Прекалено равен.

Тогава ме удари мисълта: може би не само аз крия нещо. Може би и тя има свой билет. Просто от друг вид.

Глава втора: Човекът, който се върна

На следващия ден Мартин ме чакаше пред сградата, в която работех. Сякаш мястото му беше там.

„Изтърка ли го?“

Не ми даде време да отговоря.

„Знаеш, че е на мое име“, каза тихо. „И знаеш, че печели.“

„Не лъжи“, добави. „Ти не си добър в това.“

Предложи ми сделка: той да даде документа, аз да взема парите, после да ги делим.

„Ако аз го осребря – някой ще разбере“, каза. „А ако ти… ще има време.“

„Кой ще разбере?“

Той се усмихна студено.

„Не ме питай.“

Тогава разбрах: той не ми предлагаше пари. Предлагаше ми участие. И ако нещо се обърка, вината щеше да е моя.

Когато си тръгна, вече знаех, че съм вкаран в нещо, което не разбирам.

Глава трета: Истината, която ни задушаваше

Вечерта Даниела не беше вкъщи. На масата ме чакаше плик.

Вътре – банково извлечение.

Превод. Голяма сума. От нейната сметка. Към чужда.

Когато се върна, я попитах право.

Тя пребледня.

„Трябваше да оправя нещо“, прошепна.

„Какво?“

Погледна ме и каза същото, което бях чул вече два пъти:

„Не ме питай.“

Тогава разбрах: и двамата сме затънали. Всеки по свой начин. Всеки с тайна, която уж трябва да ни спаси.

Епилог: Изборът

На следващата сутрин отидох в банката. Проверих кредита. Проверих сроковете. После се обадих на Мартин.

„Билетът е при теб“, казах. „Вземи си го. Аз излизам.“

Той замълча.

„Ще съжаляваш.“

„Вече съжалявам“, отговорих.

Върнах билета. Не осребрих нищо.

С Даниела седнахме и говорихме за първи път от месеци – истински. Без „не ме питай“. Без укрития.

Не всичко се оправи веднага. Но поне спряхме да лъжем.

Разбрах едно: най-опасните печалби не са паричните. А тези, които ти струват спокойствието.

И понякога истинският късмет е да се откажеш навреме.

Telling Admin