Тази сутрин беше точно така. Нищо необичайно. Обикновен вторник, обикновена маршрутка за станцията, обикновена сива светлина на небето

Денят започна напълно обикновено. Нищо не подсказваше, че ще се превърне в нещо повече от поредния вторник. Същата маршрутка до станцията, същите уморени лица, същото сиво утро, надвиснало над града. Когато се качих във влака към центъра, внезапно ме прониза леко, но ясно безпокойство – усещането беше като студено докосване по гръбнака.

Във вагона имаше малко хора. Сутрешният поток вече беше отминал. Седнах до прозореца, сложих чантата в скута си и извадих телефона, за да довърша статията от предната вечер. Влакът потегли плавно, леко се полюля, а вратите се затвориха почти без звук.

Тогава усетих поглед.

Не обикновен, не случаен. Беше тежък и натрапчив, сякаш някой се опитваше да проникне в мислите ми, да разбере какво съм, а не просто как изглеждам.

Вдигнах очи.

Срещу мен стоеше мъж на около четиридесет – може би повече. Лицето му беше напълно обикновено, без нищо запомнящо се. Но очите му… те бяха мътни, със странен, прекалено съсредоточен поглед. Не ме гледаше, а ме преценяваше, както човек оглежда нещо, преди да вземе решение.

Отместих поглед и се престорих, че чета. Но усещането, че ме наблюдава, не изчезна – напротив, засили се.

Минутите минаваха бавно. Въздухът във вагона сякаш натежаваше. Надявах се да си въобразявам, да гледа през мен или към нещо зад мен.

Не беше така.

Погледът му не се отместваше. Не мигаше. Не се разсейваше.

Студ пропълзя по кожата ми. Навлякох ръкавите и пристегнах шалчето, сякаш можех да се скрия.

Страхът се промъкна тихо, гъст и лепкав.

Хората понякога се заглеждат – случва се. И преди ми се беше случвало.

Но този път беше различно.

Този поглед имаше намерение.

Започнах да ровя в чантата си, уж търсех нещо, а всъщност криех очите си. Чувах дишането му – тежко и равномерно. Въпреки разстоянието между нас, ми се струваше прекалено близо.

Когато влакът намали на следващата спирка, решението дойде само. Хванах чантата и се изправих. По-добре да сляза по-рано, отколкото да остана още минути срещу него.

Щом вратите се отвориха, излязох почти тичайки.

Влажният пролетен въздух ме удари в лицето. За първи път от няколко минути поех дъх свободно. Усетих облекчение – рязко и първично, като след бягство от опасност.

Но когато влакът потегли и погледнах към прозорците, сърцето ми отново се сви.

Мъжът още беше там.

Гледаше ме право в очите.

До последния миг.

Докато влакът не изчезна зад завоя.

Останах сама на празния перон, стискайки презрамката на чантата толкова силно, че пръстите ми побеляха.

„Въобразяваш си“, опитах се да се успокоя. „Просто странен човек. Случва се.“

Тръгнах към изхода и извадих телефона, за да напиша на съпруга си обичайното „Пристигнах“. Но преди да докосна екрана, телефонът завибрира.

Той ми звънеше.

Гласът му беше напрегнат, почти задъхан.

— Ти беше ли в този влак?!

Коленете ми омекнаха.