Избрах да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да протече спокойно, подредено и сигурно.

Глава първа: Чинии, усмивки и празни места

Избрах да поканя Даниела в стилен ресторант – целта ми беше вечерта да е спокойна, ясна и предвидима. Надявах се да избегнем изненади и да си говорим спокойно, без постоянно да следим кой влиза през вратата.

Тя пристигна точно навреме, усмихна се така, сякаш носи със себе си увереност в спокойствието. Настани се срещу мен, остави чантата си до стола и приглади косата си с онзи премерен, уж небрежен, но очевидно добре упражнен жест.

Започнахме с леки теми.

Тя сподели, че денят ѝ е бил напрегнат.

А аз отвърнах, че моят все още не е приключил.

Понякога просто ти се иска да хапнеш на спокойствие, далеч от мисли за сметки, срокове или служебни писма с печати.

Тогава се появи сервитьорът с тефтера си.

В този момент видях как лицето на Даниела внезапно пребледня.

Това не беше тревога от разговора. По-скоро приличаше на изражението на човек, който е забелязал нещо, което не бива да вижда.

Усмихна се прекалено бързо и обяви, че след малко се връща. Стана, пое към тоалетната, без да ме погледне.

Сервитьорът остана до масата с онзи особен вид, при който не можеш да си сигурен дали изпитва неудобство или му е забавно.

Усмихнах се неловко и направих поръчка за двама, за да не изглежда положението странно. Той кимна и се отдалечи.

Когато Даниела се върна, усмивката ѝ вече не обещаваше нищо.

Беше просто маска.

Тя заговори по-настойчиво, по-бързо, с порой от въпроси – как се развива бизнесът ми, има ли съдружници, собственик ли съм, на мое име ли е жилището или е ипотекирано, теглил ли съм кредити.

Въпросите валяха като ситен дъжд.

Не усещаш влагата веднага, но след време разбираш, че си лепкав и уморен.

Когато донесоха ястията, тя уж случайно изпусна телефона си под масата. Наведе се, но погледът ѝ се плъзна към чантата ми на съседния стол, не към телефона ѝ.

Не мога да обясня как го усетих.

Просто нещо в мен се стегна, като предупреждение.

Изправи се, усмихна се и каза, че е тромава. Вдиша така, сякаш е избегнала неудобство.

Но апетитът ми вече беше изчезнал.

Станах уж да оправя сакото си и се отправих към сервитьора, който подреждаше приборите.

Наведох се леко към него и прошепнах:

– Познаваш ли момичето, с което съм?

Той се усмихна сухо, поклати глава и се приближи.

– Познавам я достатъчно.

Замълча за миг, очевидно премисляйки дали да ме предупреди.

– Тя е жената, която идва сама и си тръгва с чужди подписи.

Вътрешно ме заля студена вълна.

– Какви подписи?

Той вдигна рамене.

– Кредитни документи. Поръчки. Договори. Някои мъже идват уверени, а после си тръгват с празен поглед.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм, защото веднъж я видях да плаче в кухнята. Не заради човек. Заради забравена лична карта на грешната маса. После се върна. Не да се извини, а да провери дали някой я е видял.

Почувствах как пулсът ми бие в ушите.

– Какво да правя?

Той погледна към масата ни. Даниела вече се оглеждаше. Търсеше изхода, не мен.

– Внимавай, – каза. – Никой не избягва истината. Само я отлага.

Върнах се и се усмихнах, престорено, сякаш всичко е наред.

Даниела ме изгледа бързо, сякаш искаше да провери дали съм разбрал нещо.

– Всичко наред ли е? – попита тя, докато нарязваше салатата си на дребни парченца.

– Да. Просто се сетих за писмо от банката.

– О, – каза тя равнодушно. – Банките са ужасни.

– Ти имаш ли заем?

Тя се изсмя.

– Кой няма?

– Имам, – признах. – За жилището. За бизнеса. За да изглежда, че всичко е наред.

Тя наклони глава, уж съпричастно.

– Понякога човек трябва да рискува. Иначе никога няма да живее истински.

Думите ѝ звучаха добре.

Погледът ѝ обаче беше студен.

В този момент осъзнах, че вечерта тепърва започва.

Глава втора: Дългове под килима

Ако си предприемач, отвън всичко изглежда подредено. Като добре подредена папка с документи. Но вътре има гънки, петна и подписи, които не ти дават мира нощем.

Фирмата не беше голяма, но беше моя. Доставки, договори, търговия – рутината е спокойна само докато не допуснеш грешка, която да те повали.

Живеех в апартамент с кредит. Банката беше като невидим съквартирант, който всеки месец ми взима част от въздуха.

Баща ми, Стефан, често повтаряше: „Ще се оправи.“

Това казват хората, които са свикнали да минават през всичко.

Но оцеляването си има своята цена.

Една вечер ми призна, че е взел заем.

– За какво? – попитах.

Гледаше в масата.

– За да помогна на приятел.

Това изречение е като дупка под краката ти.

– Колко?

Каза такава сума, че не исках да я чувам. Достатъчна, за да тежи като камък.

– Защо не ми каза?

– Не исках да те натоварвам.

Тази фраза винаги значи едно: вече си натоварен, просто още не го знаеш.

Майка ми, Росица, беше тиха и грижовна. Миеше чиниите така, сякаш може да измие и тревогите ни, но те си стояха.

Сестра ми Невена учеше. Тя беше умна, упорита и вярваше в правилата – нещо, което аз вече бях загубил. Взе студентски кредит, „за да не ни тежи“.

– Ще го върна, – казваше. – И всичко, което си ми дал.

– Не ми дължиш нищо, – отвръщах.

Тя ме гледаше, сякаш не го вярва.

И точно сред тази семейна умора се появи Даниела.

Като искра.

Като нож.

Като човек, който знае къде да натисне, за да заболи.

Глава трета: Усмивката, която пита за пароли

След онази вечер в ресторанта не успях да заспя.

В главата ми останаха само усещането и думите на сервитьора. Не знаех името му, но го нарекох Тихомир наум, защото думите му бяха спокойни, като на човек видял много.

На следващия ден получих съобщение от Даниела.

Беше кратко.

Попита дали съм добре.

Попита и дали искам да се видим.

Освен това – дали съм се сетил за „онези документи“, които бил споменал.

„Документи.“

Кой пита за документи след романтична вечеря?

Срещнахме се в едно безлично кафене, напомнящо чакалня. Тя дойде с нова рокля, но същите хладни очи.

– Ти си различен, – каза.

– От кого?

– От другите. Те искат