Началният стадий на деменция: признаците, на които почти никой не обръща внимание
С напредването на възрастта много неща започват да се възприемат с повече разбиране. Забравата – „Ах, къде ли съм оставил ключовете.“ Раздразнението – „Сигурно е от възрастта.“ Апатията – „Уморен съм, вече нямам същото здраве.“
Понякога обаче зад тези на пръв поглед обичайни промени се крие не просто остаряване, а заболяване, което идва тихо и неусетно, сякаш се старае да не пречи.
Това заболяване не търси внимание, не вика за помощ. Постепенно и почти незабележимо започва да променя човека. Това е деменцията.
Маската на всекидневното Проблемът при деменцията е, че тя лесно се прикрива. Скрива се зад умората, характерови особености или малко повече възрастова тъга. Човекът все още върши обичайните си неща, може дори да говори на политически теми или да сготви, но нещо сякаш липсва. Блясъкът в очите го няма. Душата като че ли се е отдръпнала.
Най-трудното за близките е, че често не искат да приемат случващото се. Или не смеят да си го признаят. А именно тогава е възможно да се помогне. Не да се излекува – за съжаление това не е реалистично – но може да се забави и облекчи развитието.
Както споделя Александър Генис: „Старостта не е възраст – тя е диагноза. Но диагнозата не е присъда, ако не я игнорираш.“
Началото: откъде идва тревогата? Всичко понякога започва от нещо съвсем дребно – като малка пукнатина по стъклото, която постепенно се разширява. За някого това е липсата на желание да чете любимите си книги, за друг – че познатият маршрут до магазина изведнъж изглежда като лабиринт.
Може би и тонът става по-остър, всичко започва да дразни човека.
Апатията се оказва най-подмолният знак. Прилича на умора или лека депресия. Човекът става по-затворен, говори по-малко, не иска да слуша любимата си музика, не се интересува от внуците. Най-притеснителното е, че сякаш вече нищо не го интересува.
Почти винаги раздразнителността се появява преди забравата. А кой ще обърне внимание на това? Казват – „станал е по-строг“. В действителност раздразнението често е мълчалив зов за помощ. Не с думи, а като далечно ехо.
Когато мама не разпознава дома си… Настъпва момент, когато вече не можеш да си затвориш очите. Близкият те гледа, но като че ли не те познава. Усмивката е изместена от тревога. Не разпознава лицата, нито собствения си дом. Тогава оправданията вече не помагат.
Всички тогава бързат при специалист. Но преди това е имало редица сигнали. Всяко от тях можеше да бъде чуто, ако не се страхувахме или не отлагахме.
Лекарят, към когото отиват вече в късен стадий, въздъхва не от безсилие, а по-скоро от тъга: „Защо дойдохте толкова късно?“
Причината е, че сме се надявали, изчаквали сме, не сме искали да повярваме.
Леката форма на деменция: кога да се замислим
Гериатърът Алиса Готина казва: „Леката форма на деменция не е да забравиш ключовете. Това е, когато човек започва да се променя – и не винаги към по-добро. Появява се апатия, раздразнителност, интересите се свиват. Но все още функционира. А това време не бива да се губи.“
Човекът все още се обслужва сам, може да води разговор, дори се шегува. Но спира да звъни на приятели, избягва да излиза без причина, не се концентрира върху филм. Това вече не е просто белег на годините, а сянка, която се разраства вътре в него.
Когнитивен резерв: умствената защита Има важно понятие – когнитивен резерв. Това може да се сравни с резервна сметка за мозъка. Ако човек е поддържал ума си активен – чел, учил, решавал задачи, общувал, пътувал, усвоявал нови умения – дори при ранна деменция симптомите напредват по-бавно. Заболяването няма да изчезне, но ефектите ще са по-леки.
Проф. Дейвид Сноудън пише: „Когнитивният резерв може с десетилетия да отложи проявите на болестта на Алцхаймер, дори ако мозъкът вече е засегнат.“
Защо прегледът при лекар се отлага? Причината е съвсем ясна – страх. Не от самия лекар, а от това, което може да чуем. Близките се плашат да получат потвърждение на опасенията си. Страх ги е от диагнозата, страх ги е от промяната. Защото с диагнозата настъпва различен, по-сложен етап от живота.
Още по-опасно обаче е забавянето. Когато сме имали възможност да помогнем, но не сме го направили навреме. Когато сме можели да облекчим състоянието, но не сме реагирали.
Трите стадия на деменцията: какво се променяЛек стадий. Човекът остава самостоятелен, но губи интерес към новите неща. Нужно е да му се напомня за сметки, лекарства, да се помага при финансови въпроси. Не се оплаква, но и не изпитва радост.
Умерен стадий. Вече се появяват трудности с ориентацията, губи се чувството за време. Появяват се натрапчиви мисли, тревожност и безсъние. Необходим е постоянен надзор.
Тежък стадий. На този етап човекът става изцяло зависим от близките си. Способността за самообслужване изчезва. Речта, паметта и поведението се влошават. Това е изключително тежко както за болния, така и за семейството.
Грижата за човек с деменция не е подвиг или изпитание на волята. Това е израз на любов.
Кога да потърсим лекар? Твърде рано просто не съществува. Дори да мислите, че става дума само за обикновена възрастова забрава, посетете специалист. Един кратък тест при психиатър или невролог може да даде яснота. А понякога и шанс. Макар и малък, това е нещо.
Какво може да направите още сега?
• Говорете открито с близките си, не се страхувайте да обсъждате трудните въпроси.
• Стимулирайте когнитивния резерв – своя и този на близките си.
• Не пренебрегвайте тревожните сигнали.
• Не разчитайте, че „ще мине от само себе си“.
• Намерете лекар, на когото имате доверие – това прави пътя по-лек.
Деменцията не е присъда, но не търпи небрежност. Колкото по-рано започне поддържащо лечение, толкова по-дълго остава личността, светлината и връзката със света.
„Старостта е привилегия. Но само ако си помагаме взаимно да преминем през нея достойно“ – пише философът Морис Мерло-Понти.
Нека това не остане само красива мисъл, а се превърне в наш вътрешен ориентир. Особено за онези, които сега забелязват, че нечии очи са изгубили блясъка, а гласът звучи по-тихо.
А вие какво бихте добавили? Споделете в коментарите.
В крайна сметка навременната намеса и подкрепа са от решаващо значение за живота на хората с деменция и техните семейства. Дори малките навременни стъпки могат да направят голяма разлика.
Текстът напомня колко е важно да не пренебрегваме първите сигнали и да подкрепяме близките си – това често е най-голямата помощ, която можем да дадем.
