Началният стадий на деменция: признаците, на които почти никой не обръща внимание
С напредването на възрастта приемаме много неща по-спокойно. Забравата – „Ах, къде ли пак оставих ключовете.“ Раздразнението – „Май е от годините.“ Апатията – „Уморен съм, вече не се чувствам както преди.“
Понякога обаче зад тези на пръв поглед естествени промени се крие не просто остаряване, а болест, която се прокрадва тихо и незабележимо, като че ли се извинява, че пречи.
Това заболяване не търси помощ и не буди подозрение. Просто започва да преобразява човека лека-полека, почти без да се забележи. Това е деменция.
Маската на обичайното Проблемът при деменцията е, че тя се прикрива добре. Зад умората, зад особеностите в поведението, зад песимистичното настроение на възрастта. Човекът продължава с ежедневните си занимания, може да обсъжда политика или да приготви ястие, но нещо вече липсва. Сякаш погледът е изгубил блясъка си. Сякаш душата се е скрила някъде.
Най-трудното е, че близките често не искат да го признаят. Или се страхуват да си го кажат. А именно тогава може да бъде оказана подкрепа. Не да се излекува – за съжаление това не е възможно – но може да се забави процесът и да се облекчат симптомите.
Както казва Александър Генис: „Старостта не е възраст – тя е диагноза. Но диагнозата не е присъда, ако не я игнорираш.“
Началото: откъде идва тревогата? Понякога всичко стартира с нещо съвсем малко – като пукнатина по стъклото, която постепенно расте. За някои това е отказът от любими книги. За други – познатият маршрут до магазина вече обърква.
Или пък гласът става по-рязък, раздразнението се засилва, сякаш всичко дразни.
Апатията е сред най-коварните признаци. Може да наподобява обикновена умора или депресия. Човекът се затваря в себе си, говори по-малко, не иска да слуша любимата си музика, не проявява интерес към семейството. Най-притеснително е, че изглежда, сякаш вече нищо не го докосва.
Често раздразнението се появява преди забравата. Но кой да обърне внимание? Ще кажат – „станал е по-строг“. Всъщност раздразнението понякога е мълчалива молба за помощ. Не с думи, а като слабо ехо, долитащо отдалеч.
Когато мама не разпозна дома си… Настъпва момент, в който истината вече не може да се измести. Когато близкият гледа с очи на непознат. Когато усмивката е заменена с тревожност. Когато лицата и домът са вече чужди. Тогава оправданията не вършат работа.
И тогава всички бързат към специалист. Но преди това е имало много сигнали, които сме могли да забележим, ако не се страхувахме или не затваряхме очи.
Лекарят, към когото се обръщаме в късен етап, не въздиша от безсилие, а от тъга: „Защо дойдохте толкова късно?“
Причината е, че сме чакали, надявали се, не сме искали да повярваме.
Леката форма на деменция: кога да се замислим
Гериатърът Алиса Готина казва: „Леката форма на деменция не е да забравиш ключовете. Това е, когато човек започва да се променя – и не винаги към по-добро. Появява се апатия, раздразнителност, интересите се свиват. Но все още функционира. А това време не бива да се губи.“
Човекът може да се грижи за себе си, да разговаря, дори да се пошегува. Но вече не звъни на приятели, не излиза без нужда, не може да се концентрира върху филм. Това не е само стареене, а сянка, която расте отвътре.
Когнитивен резерв: защитата на ума Има важно понятие – когнитивен резерв. Може да се оприличи на спестовна сметка за мозъка. Ако човек е поддържал ума си активен – чел, учил, решавал задачи, общувал, пътувал, учил нови умения – дори при ранна деменция, симптомите напредват по-бавно. Болестта не изчезва, но се проявява по-слабо.
Проф. Дейвид Сноудън казва: „Когнитивният резерв може с десетилетия да отложи проявите на болестта на Алцхаймер, дори ако мозъкът вече е засегнат.“
Защо се отлага прегледът при лекар? Причината е проста – страх. Не толкова от лекаря, а от това, което може да чуем. Близките се плашат от потвърждението на опасенията си. Боим се от думата с „Д“, боим се от промяната. Защото с диагнозата познатият живот приключва, а започва нов и по-труден.
Но още по-страшно е забавянето. Тогава, когато е можело да се помогне, но не сме го направили. Когато сме могли да облекчим, а нещата са се усложнили.
Трите стадия на деменцията: какво се променяЛек стадий. Човекът е още самостоятелен, но губи интерес към нови неща. Нужно е да му се напомня за сметки, лекарства, да се помага с финансови решения. Не се оплаква, но и не проявява радост.
Умерен стадий. Вече има затруднения с ориентацията, губи се представата за време. Появяват се натрапчиви мисли, тревожност, безсъние. Необходим е постоянен надзор.
Тежък стадий. Пълна зависимост от околните. Загуба на способност за самообслужване. Влошават се речта, паметта и поведението. Това е много труден период и за болния, и за неговите близки.
Грижата за човек с деменция не е подвиг или изпитание за издръжливост. Това е израз на обич.
Кога да потърсим лекар? Никога не е прекалено рано. Дори ако мислите, че става дума за обикновена забрава, потърсете специалист. Един кратък тест при психиатър или невролог може да внесе яснота. А понякога – и да даде възможност. Макар и малка, тя не е нищо.
Какво може да се направи още сега?
• Говорете открито с близките си, не се страхувайте от трудни теми.
• Поддържайте когнитивния резерв – вашия и на близките си.
• Не подценявайте тревожните сигнали.
• Не се надявайте, че „ще мине от само себе си“.
• Намерете лекар, на когото имате доверие – това прави пътя по-лек.
Деменцията не е присъда, но не търпи небрежност. Колкото по-рано започне поддържаща терапия, толкова по-дълго се запазва личността, светлината и връзката със света.
„Старостта е привилегия. Но само ако си помагаме взаимно да преминем през нея достойно“ – пише философът Морис Мерло-Понти.
Нека това не остане само красива мисъл, а се превърне в наш вътрешен ориентир. Особено за онези, които сега виждат, че нечии очи губят блясъка си, а гласът става по-тих.
А вие какво бихте добавили? Споделете в коментарите.
В заключение, навременната намеса и подкрепата са от съществено значение за живота на хората с деменция и техните семейства. Дори малките стъпки, направени навреме, могат да окажат голямо въздействие.
Мисля, че темата остава актуална за много семейства и е добре да се говори за нея открито. Понякога осъзнаването на първите признаци може да промени целия ход на ситуацията.
