ПЪТНИЦИ В БИЗНЕС КЛАСА СЕ ПОДИГРАВАТ НА БЕДНА СТАРА ДАМА, ДОКАТО ПИЛОТЪТ НЕ Я ПРИВЕТСТВА
Стела най-накрая достигна до мястото си в бизнес класа, но още преди да седне, един мъж възропта срещу присъствието ѝ.
— Не искам да седя до тази… жена! — почти изкрещя Франклин Делани на стюардесата, която я придружаваше.
— Сър, това е нейното място. Не можем да направим нищо по въпроса — каза служителката с любезен, но твърд тон.
— Няма начин! Тези места са твърде скъпи. Тя не може да си го позволи! Погледнете само дрехите ѝ!
Стела се почувства засрамена. Тя носеше най-доброто, което имаше, но думите му я накараха да осъзнае колко евтино изглеждат дрехите ѝ в очите на другите.
Пътниците започнаха да се обръщат. Част от тях подкрепиха Франклин. Спорът блокираше качването, а няколко стюардеси се опитваха да потушат напрежението.
Стела усети как силите ѝ се стопяват.
— Няма проблем. Ако има друго място в икономична класа, ще се преместя. Дадох всичките си спестявания за този билет, но не искам да създавам неприятности.
Тя постави нежно ръка върху тази на стюардесата, благодарна за добротата ѝ. Тази жена вече ѝ бе помогнала много, след като Стела се бе изгубила на летището.
На 85 години, тя летеше за първи път. Международното летище в Сиатъл ѝ се стори лабиринт. За щастие, авиокомпанията ѝ осигури придружител, който я насочи през всички процедури.
Стюардесата стисна устни. Гневът в очите ѝ не беше насочен към Стела, а към мъжа.
— Не, госпожо. Вие платихте за това място и заслужавате да седите тук.
Тя се обърна към Франклин.
— Ако не сте доволен, ще извикам охраната да Ви свали от полета.
Мъжът въздъхна в поражение. Нямаше избор.
Самолетът излетя, а в момента, в който колелата се отделиха от земята, Стела се разтрепери и изпусна чантата си.
Изненадващо, Франклин я вдигна и помогна да събере вещите си.
Но едно нещо падна на пода и привлече вниманието му.
Рубинен медальон.
Той подсвирна.
— Уау. Това е нещо друго.
— Какво имате предвид?
— Аз съм антикварен бижутер. Това е много ценно бижу. Определено истински рубини. Греша ли?
Стела взе медальона и го загледа.
— Честно казано, не знам. Баща ми го даде на майка ми преди много години. Тя ми го завеща, когато той не се върна у дома.
Франклин наведе глава.
— Какво се е случило?
Той направи пауза, след което протегна ръка.
— Извинявам се за поведението си по-рано.
— Какво Ви е накарало да реагирате така?
— Сложни неща. Но това не е оправдание.
— Разбирам.
Тя се усмихна леко и погледна медальона.
— Баща ми беше боен пилот по време на Втората световна война. Когато Америка влезе във войната, той напусна дома. Но преди да замине, подари този медальон на майка ми.
„Обещавам, че ще се върна.“
Бях само на четири. Помня ясно този ден.
Той така и не се върна.
— Това е ужасно.
— Войната не носи нищо добро.
Майка ми никога не се възстанови от загубата му. Превърна се в сянка на себе си.
Животът ни беше тежък. Но дори тогава, тя никога не продаде медальона.
Когато навърших десет, ми го даде.
— Пази го. Това е всичко, което остана от баща ти.
Франклин поклати глава, загледан в бижуто.
— Толкова е тъжно и красиво едновременно.
Стела отвори медальона.
Вътре имаше две снимки.
Едната беше избеляла, показваща влюбена двойка.
Другата беше на бебе.
— Това са родителите ми.
Той се вгледа в другата снимка.
— Това ли е Вашият внук?
Стела се усмихна меко.
— Не. Това е синът ми. Той е причината да съм на този полет.
— Отивате да го видите?
— Не съвсем.
Тя пое дълбоко въздух.
— Забременях преди много години. Бях на 30, а приятелят ми изчезна.
Останах сама с бебето.
Майка ми беше починала.
Нямаше кой да ми помогне.
— Нямах избор. Дадох сина си за осиновяване.
Франклин замълча.
— Свързахте ли се по-късно?
— Опитах.
Намерих го чрез ДНК тест.
Изпратих му имейл.
Той ми отговори само веднъж.
„Животът ми е наред. Не ме търси.“
— Никога повече не ми писа.
Франклин възкликна:
— Тогава защо сте тук?
Стела се усмихна тъжно.
— Защото той е пилотът на този полет.
Днес е рожденият му ден.
Той е роден на 22 януари 1973 г.
Може би няма да имам друг шанс.
Но поне ще прекарам пет часа близо до сина си.
Пет часа минаха като миг.
Когато пилотът обяви приближаването към JFK, гласът му продължи неочаквано:
— Освен това… искам всички да приветстват моята биологична майка, която лети по моя маршрут за първи път.
Здравей, мамо.
Изчакай ме, когато кацнем.
Очите на Стела се насълзиха.
Франклин се усмихна. Горчиво. Засрамен. Възхитен.
Когато самолетът спря, пилотската врата се отвори и той наруши протокола.
Излезе. Тръгна право към нея.
Прегърна я силно.
Целият самолет избухна в аплодисменти.
Стела усети как нещо тежко се разтапя в сърцето ѝ.
— Благодаря ти, че направи най-доброто за мен, мамо.
Тя се усмихна.
— Винаги съм те обичала.
