На 56 години съм съвсем сам. Децата отдавна имат свой собствен живот. А съпругът ми?

На 56 години съм и съм напълно сама. Децата отдавна поеха по своя път, а преди броени дни съпругът ми заяви, че ме напуска заради друга. Цял живот ставам в пет сутринта – готвех закуска, изпращах децата, тичах на работа, а вечер – полумъртва от умора – чистех, перях, гладех. И в замяна какво получих?
– Мислил съм дълго – изрече той, докато прилежно подреждаше вещите си в куфара. – През всичките тези години ми липсваше любов… Сега искам да наваксам изгубеното.
Без сълзи. Без сцени. Направих нещо, което го остави безмълвен. Накара го да падне на колене и да моли за прошка. Но аз вече не съм онази наивна жена.
Нашата история започна като много други – сватба, деца, битовизъм, умора. Аз винаги първа ставам – тичах между кухнята, училището, офиса, после обратно вкъщи – уроци, прахосмукачка, вечеря, грижи.
А той? В началото просто закъсняваше. После се появиха „командировки“. А накрая – изчезвания без обяснение. И ето го днес – събира куфарите.
– Да ти помогна ли? – го попитах спокойно.
Той застина. – Какво става? Къде са сълзите? Скандалът? Просто така ще ме пуснеш?
– А какво да ме задържи? Отдавна сме само съквартиранти – без топлина, без уважение.
– Без подкрепа? – избухна той. – Оставям ти всичко, което имаме!
– Но, скъпи – въздъхнах. – Апартаментът и колата са на мое име. Така че – върви си спокойно.
Когато вратата се затвори, не почувствах тъга – а свобода. За първи път от години осъзнах, че съм живяла чужд живот, не свой.
И не, не плаках. Купих си рокли, които преди смятах за „неподходящи“ за омъжена жена. Отидох на фризьор, смених прическата, направих си маникюр, сложих червено червило и се усмихнах на отражението си.
– Валентина Борисовна, цъфнали сте! Нов мъж? – подметна съседката. – По-скоро – неговата липса! – отвърнах с усмивка.
Но тъкмо започвах да се наслаждавам на новото си „аз“, някой почука на вратата.
– Отвори! Ключът ми не става!
– Разбира се, че не – отвърнах спокойно. – Смених ключалките.
– Моля те, разбрах какво съм изгубил! Само теб обичам!
Облегнах се на вратата и казах тихо: – Или просто няма къде да отидеш.
Последва тишина. После стъпки. Отдалечаващи се. И това беше краят.
Наивна съм била. Но вече не. Не чакам. Не се надявам. Сега имам своя живот. И съм щастлива в него.
