Трагедия… Цялото село плака – младо момиче не доживя да види сватбата си, облече сватбената рокля, но не за гражданския ритуал, а в ковчега: младоженецът се сбогува с нея за последно…

Майката, бащата, братът, сестрата, дядото и бабата — цялото семейство не можеше да сдържи сълзите си. Бяха изгубили своето най-скъпо; вече ги нямаше дъщерята, сестрата, внучката — тяхната роза, която не успя напълно да разцъфти, а увяхна твърде рано. Не само роднините, а и цялото село скърбеше за младото момиче — като цвете, което тъкмо започва да се разгръща. С наведена глава и натежало сърце плачеше и той — нейният годеник.

По материали на „Коректно“

Тя беше на шестнадесет. На тази възраст човек има толкова мечти — да учи, да носи хубави дрехи, да слуша модерна музика, да обича и да се радва на живота. За друго почти не мислеше. Единственото ѝ желание беше да се омъжи за Альоша — облечена в бяла сватбена рокля с воал и бели ръкавици, да има свои деца, да ги възпита и да бъде съпруга само на него, понеже обичаше само него.

Беше ли правилно брат ѝ да покани свой приятел от казармата? „Внимавай, малката, да не се влюбиш в Льоша, предстои ти да учиш, а на него му е време да се жени; майка му е болна, а у дома има много работа“, предупреди я брат ѝ Иван. „Колко ми трябва твоят войник на мен“, отговори раздразнено Тая.

Всички у дома се подготвяха за идването на Льоша: чистеха, готвеха и подреждаха масата — всички искаха приятелят на Иван да се почувства добре дошъл. Тая също се беше приготвила. Льоша пристигна с цветя, знаейки, че Иван има малка сестра, а по-голямата не живее с тях. Запознаха се, и още при първата среща си харесаха. Тая се изчерви и наведе глава, а Льоша също се смути.

Два дни по-късно гостът си замина. Последваха дълги телефонни разговори и дългоочаквани срещи — цели шест месеца. Тая беше ученичка в техникума след 9. клас, а Льоша вече работеше. Малко преди Петдесетница той дойде, за да я поиска за жена.

„Таечко, още си толкова млада, не бързай да се омъжваш, трябва да учиш — молеше майка ѝ, сякаш предусещайки нещо лошо. — Остани още година да учиш, после ще се вземете, а той ще почака.“ Но Тая не искаше и да чуе. Подаде на сватовете кърпи.

Дали близостта с Альоша ѝ се е отразила или болестта избухна неочаквано — но тя се разболя. Докато избираше рокля и се готвеше за сватбата, радостта ѝ се изпари. „Не се радвам, — споделяше с майка си. — Сякаш не аз ще бъда булка. Толкова съм мечтала за този момент, а днес имам лошо предчувствие, че няма да облека тази рокля.“ Майка ѝ я утешаваше: „Какво говориш, всичко ще бъде наред“, но наум въздъхваше: „Да не дава Бог…“

Един ден, останала сама вкъщи, Тая пробва булчинската рокля пред огледалото и неочаквано се разплака. Усети тъга и силна болка ниско в корема. „Бърза помощ“ пристигна веднага. В болницата ѝ поставиха диагноза, без да ѝ кажат каква. Препоръчаха операция в онкодиспансер.

Младата, усмихната и лъчезарна пациентка бързо стана любимка на всички — лекари, медицински сестри и другите болни. Докато я подготвяха за операцията, всички се надяваха на добри новини — ами ако лабораторията е сбъркала? Не можеха да приемат, че това цвете ще увехне, преди да разцъфти… Болестта обаче напредваше бързо и обхвана цялото ѝ тяло.

Льоша идваше всяка вечер с цветя при нея. Прегръщаше я, усмихваше се, разказваше забавни истории. Двамата изглеждаха много щастливи и влюбени. Той вече знаеше, че Тая си отива, но остана до нея — даваше ѝ подкрепа, топлина и обич. А тя дори не подозираше за страшната, нелечима болест в последния ѝ стадий.

„Ще я изтръгна от болестта с любовта си, тя трябва да живее — тези, които се обичат, не умират!“, каза Льоша на майката на Тая, когато тя, съжалявайки го, го молеше да остави дъщеря ѝ. Той я изнесе от болницата на ръце — не защото не можеше да ходи, а за да ѝ направи приятно; знаеше, че няма да я пренесе така до олтара.

За да се държи, Тая от 1 септември отново започна да посещава занятия в техникума. Но през ноември прекъсна, защото вече нямаше сили. Олексий искаше да се оженят, да подпишат, да се венчаят, но родителите на Тая казаха: „Защо? Ти си млад, ще мине време и ще се ожениш“. Тая все пак се надяваше на чудо. През сълзи казваше на Льоша: „Ние непременно ще се оженим, само да се пооправя. Виж, булчинската рокля трябва да я ушият по тялото. Ще родя деца и ще бъдем щастливи.“ Льоша я утешаваше и ѝ даваше кураж, макар че виждаше как здравето ѝ се влошава с всеки ден.

Двамата останаха заедно до последния ѝ миг. Той я носеше на ръце, защото тя вярваше, че никой друг няма да я държи така нежно, хранеше я с лъжичка, даваше ѝ вода. След Коледа Тая си отиде.

До ковчега, където Тая беше облечена цялата в бяло, като булка, стояха нейните близки, обхванати от тежка скръб; майка ѝ, със свити ръце, плачеше неутешимо. Годеникът ѝ беше с букет цветя. Стоеше, плачеше и се сбогуваше завинаги с любовта си. Плачеше селото. А и самото небе ронеше сребристи снежинки, сякаш постилаше мека пътека — нейната последна пътека.

Тази история ясно показва колко крехки могат да бъдат мечтите и надеждите, когато животът тръгне в неочаквана посока. Понякога именно силната привързаност е единственото, което носи смисъл в най-трудните времена.

Това е разказ за загубата и за надеждите, които животът понякога не оправдава. Понякога любовта остава най-важното, дори когато всичко друго си отиде.

Telling Admin