Аз съм бременна от женен мъж с три деца. Обеща ми, че ще напусне съпругата си, с която е живял 20 години. Снощи тя ми се обади. Искаше да се срещнем. Съгласих се…
Бременна съм.
Бащата е женен вече двадесет години и отглежда трите си деца заедно със съпругата си.
Той многократно ми обещаваше, че ще си тръгне от жена си заради мен. Уверяваше ме, че между тях всичко е приключило, че са просто като съквартиранти и че аз съм единствената му надежда за щастие.
Доверих му се.
Снощи жена му ми се обади. Гласът ѝ беше спокоен, но твърд.
— Трябва да поговорим — каза тя. — Жена с жена.
Приех, въпреки че не знаех какво да очаквам – дали ще има упреци, сълзи или някаква сцена?
На срещата тя не беше сама – беше довела и децата си.
Тогава нещо ме разтърси – най-голямата ѝ дъщеря, около шестнайсет, се приближи, погледна ме в очите и прошепна:
— Ако вярваш, че ще остане при теб — не си първата, която се надява. Татко често се влюбва, но винаги се връща у дома.
Тези думи ме сразиха. Стоях като вцепенена, докато тя се обърна и прегърна братчето си. Явно не беше нещо ново за тях.
— Можем ли да седнем? — попита жената спокойно. — Няма да отнеме много време.
Седнахме на една пейка в парка. Въздухът беше хладен, носеше полъх на цветен прашец и юлски дъжд. Децата се отдалечиха, но продължиха да слушат.
Научих, че се казва Светлана. Извади снимки – от сватбата, от Нова година, от училищни празници. Същото момиче с плитки до баща си. На всяка снимка – един и същ мъж: Андрей. Моят Андрей. Или може би – техният.
— Няма да те обвинявам — започна тя тихо. — Може би и без това ти е трудно. Но трябва да знаеш: не си първата. Преди теб имаше още две. Едната също беше бременна. Издържа до третия месец, а после той каза, че не може да унищожи семейството си заради „случайна грешка“. Можеш ли да си представиш да минеш сама през бременност?
Мълчах, усещайки напрежението в гърдите си.
— Защо ми разказваш всичко това? — попитах накрая.
— Защото съм уморена — умората в очите ѝ ме накара да отклоня поглед. — От лъжите му. От късните обаждания. Искам да разбереш в какво се забъркваш. И да направиш избора си съзнателно — заради детето си.
Малкият ѝ син дотича при нас.
— Мамо, може ли сладолед?
Тя избърса носа му с кърпичка.
— Иди при Саша, идвам веднага.
Момчето си тръгна, без да ме погледне.
— Той е добър баща — каза Светлана. — Но само когато му е удобно. Щом стане тежко — изчезва. И е отличен актьор. Нали вярваше, че те обича?
Не успях да кажа нищо. Вярвах.
— Не сме спали заедно от две години — каза тя. — Това е любимият му довод: „Всичко между нас е приключило“. Но всяка нощ се прибира, ляга и поставя глава в скута ми.
Поставих ръка на корема си. Бебето се размърда — сякаш искаше да ми каже: „Събуди се!“
— Какво искате от мен?
Светлана ме погледна дълго.
— Не искам да минеш през ада. Но ако решиш да останеш с него, нека бъде с отворени очи. Не си въобразявай, че ще имаш съвместен живот, закрила, че ще си „специалната“. И аз някога мислех така.
Разделихме се без ръкостискане. Тя си тръгна с децата, без да се обърне.
Останах да седя още дълго. После се прибрах у дома.
За пръв път от месеци не вдигнах, когато той ми звънна.
Глава 2: Нов поглед
Дните минаваха като в мъгла. Не отговарях на съобщенията. Той се обаждаше, идваше до входа, молеше да поговорим.
На петия ден отворих вратата.
— Какво има, Аня? — звучеше разтревожено. — Обичам те.
— Казвал си го и на други, нали?
Той замръзна.
— Говорила си с нея… — прошепна.
— Да. И с децата ти. Знаеш ли какво каза дъщеря ти?
Той сведе глава.
— Че не съм първата. Че винаги се връщаш. Че умееш да се влюбваш, но не и да си тръгваш.
Протегна ръце към мен.
— Не, ти си различна! Ще бъда с теб, обещавам!
— Докато ти е удобно. Докато съм „нова“. А когато дойдат безсънните нощи? Когато съм изтощена и плача? Тогава ще си тръгнеш. Страх ме е, че пак ще те чакам, въпреки всичко.
Той замълча. Тишината бе най-ясният му отговор.
Глава 3: Свой път
Изминаха три месеца.
Преместих се в друг квартал, започнах дистанционна работа и посещавах психолог. За първи път отдавна се събуждах спокойна.
Той изчезна от живота ми. Понякога пишеше, но все по-рядко. Не му отговарях.
На следващия преглед чух сърцето на бебето — малко, силно, упорито. Моето.
Реших да бъда майка. Не любовница, не нечия жертва.
Глава 4: Неочаквана среща
В родилното, вече в деветия месец, срещнах дъщеря му.
— Аня? — разпозна ме тя.
— Радвам се да те видя.
— Мама ти е благодарна. След срещата с теб напусна татко. Сега живеем спокойно.
Сърцето ми се сви. Понякога болката променя живота.
Глава 5: Раждане и първо утро
Сутринта усетих контракции. В родилното всичко се случи като вихър от болка и очакване, докато не чух първия вик на сина си.
Когато го сложиха на гърдите ми, времето спря.
— Здравей, малчо — прошепнах. — От днес всичко е различно.
Глава 6: Името
Кръстих го Лъв.
Медицинската сестра записваше данните:
— Да впишем ли баща?
Поклатих глава.
— Той ще има баща, но друг — по любов, не по кръв.
Глава 7: Завръщането
Две седмици след изписването ми, Андрей ме чакаше пред входа с огромен плюшен мечок.
— Чух, че си родила. Идвам да бъда с вас. Развеждам се…
— Късно, Андрей.
— Но… ти чакаше…
— Чаках честност и подкрепа, когато беше трудно. Къде беше на раждането? Когато плаках нощем? Сега всичко за мен е Лъв. Той не заслужава човек, който идва само, когато му е удобно.
Изкачих стълбите с бебето на ръце. Той остана долу, безмълвен.
Глава 8: Първи стъпки
Минаха месеци, изпълнени с безсъние, умора и липса на пари. Но усмивката на детето лекуваше всичко.
Светлана понякога се обаждаше, питаше как сме, изпращаше дрехи от сина си. Обединяваше ни общата болка.
Глава 10: Завръщане на миналото
Лев вече говореше за „два татковци“. Не след дълго получих обаждане от непознат номер.
— Аня, това е Андрей. Болен съм — рак, краен стадий. Имам най-много половин година. Моля те, позволи ми да видя Лев. Само веднъж.
Дълго се колебах. Накрая се съгласих — заради сина си.
Глава 11–12: Срещата
Андрей дойде променен, посивял. Стоеше на разстояние, гледайки Лев. Коленичих до сина си.
— Помниш ли, питаше за втория татко? Ето го.
Лев подаде плюшения лъв на баща си:
— Казва се Храбрец. Пази, когато е страшно.
Андрей се разплака.
Два месеца по-късно почина. Обясних на Лев. Той каза:
— Радвам се, че го видях. Но повече се радвам, че имам Лёша.
Глава 14: Писмото
Година след смъртта му получих писмо от Андрей. Пишеше да не позволявам неговите грешки да хвърлят сянка върху живота на Лев. Прибрах писмото, за да го дам, когато порасне.
Епилог
Лев вече е ученик – умен, добър, чувствителен. На празник в детската градина каза:
— Мама е най-смелата, защото винаги казва истината. И ме научи да обичам.
Заплаках. Знаех, че всичко си е струвало.
Избрах живота. Избрах истината. Избрах любовта.
Понякога най-трудните решения водят до ново начало. Изборите, които правим, оформят не само нашия, но и живота на онези, които идват след нас.
