Бях на среща. Ресторантът беше от онези, в които менюто няма цени, а светлината е толкова приглушена, че едва виждаш какво има в чинията ти. Всичко крещеше „лукс“ – от тежките ленени салфетки до кристалните чаши, които пееха при най-лек допир
Срещнахме се в ресторант от онези места, където в менюто липсват цени, а осветлението е толкова приглушено, че едва различаваш какво има в чинията ти. Луксът беше навсякъде – в плътните ленени салфетки, в тежките прибори, в кристалните чаши, които звънтяха дори при леко докосване. Александър сякаш беше част от този свят. Костюмът му беше ушит по мярка, а часовникът на китката му вероятно струваше повече от всичко, което притежавах. Говореше спокойно, уверено, с онази лекота на човек, който е свикнал да контролира ситуацията. Това едновременно ме привличаше и ме караше да се чувствам не на място.
Разказваше за сделки, за бизнеси, за пътувания из далечни страни – истории, които звучаха като друг живот. Аз бях просто студентка по право, за която всеки разход имаше значение. Усещах как пропастта между нашите реалности става все по-ясна. Малкият ми апартамент и ипотеката към него тежаха постоянно на съзнанието ми, а думите му за разкош само подчертаваха колко различни сме. И все пак… имаше нещо опасно привлекателно в него. Усмивката му беше обезоръжаваща, а погледът му те караше да се чувстваш сякаш си центърът на вниманието.
Когато вечерята наближи края си, смехът му още отекваше в главата ми, когато сервитьорката се появи с кожено калъфче за сметката. Беше млада, с коса, стегната на кок, и поглед, в който се четеше умора. Александър извади черната си кредитна карта и я подаде небрежно, без дори да погледне сумата – като човек, за когото това е ежедневие.
Тя се отдалечи към терминала, а разговорът помежду ни секна. Той отпиваше спокойно от виното си, а аз се оглеждах, опитвайки се да запечатам всеки детайл от тази странна вечер. Когато сервитьорката се върна, лицето ѝ беше привидно спокойно, но в очите ѝ проблесна нещо тревожно.
Наведе се леко към Александър.
„Господине, съжалявам, но картата ви беше отказана.“
Настъпи тежка тишина. Усмивката му се вкамени, после се стопи, заменена от шок, който бързо прерасна в раздразнение. Лицето му пребледня рязко.
„Какво?“, прошепна той напрегнато. „Сигурно е грешка. Опитайте отново.“
„Опитах три пъти“, отговори тя спокойно. „Системата я отхвърля.“
„Това е абсурд!“, повиши глас той, вече привличайки погледите наоколо. „Знаете ли кой съм аз? Тази карта няма лимит!“
В очите му се появи чисто унижение. Започна нервно да претърсва джобовете си, извади портфейла, но вътре имаше само други карти – без никакви пари. Паниката проби през фасадата му на увереност.
Стоях вцепенена. Срамът ме заля така, сякаш аз бях направила нещо нередно. Без да мисля много, отворих чантата си и извадих собствената си карта – същата, с която плащах сметките си и броях дните до следващата стипендия.
„Аз ще платя“, казах тихо.
Александър ме погледна – в очите му се смесваха благодарност и дълбоко унижение. Не каза нищо, само кимна. Подадох картата си, без да срещна погледа на сервитьорката. Сметката беше ужасяващо висока – повече от месечния ми доход. Преглътнах, знаейки, че това ще ми струва седмици лишения, но просто исках всичко да приключи.
Когато бележката за подпис се върна, Александър вече беше облякъл палтото си и стоеше с гръб към мен. Подписах се с трепереща ръка и събрах нещата си. Излязохме, без да си разменим дума. Тишината между нас беше по-тежка от всякакви обяснения. Докато минавах покрай бара, сервитьорката, която разчистваше, леко докосна ръката ми – толкова бързо, че почти не усетих.
Александър беше няколко крачки напред и не забеляза нищо.
Тя се наведе към ухото ми, дъхът ѝ миришеше на кафе.
„Излъгах“, прошепна тя.
Преди да успея да реагирам, пъхна сгъната касова бележка в дланта ми. Пръстите ѝ бяха ледени. Стиснах листчето, а сърцето ми заби диво. Какво означаваше това?
Навън нощта беше студена. Александър мърмореше нещо за банки и некомпетентни служители, но аз вече не го слушах. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Излъгах.“ Защо?
Той предложи да ме изпрати, но отказах, измисляйки извинение. Исках само да остана сама. Не настоя. Хвана такси и изчезна, а аз останах, трепереща не само от студа.
Вървях към дома си, без да усещам вятъра. Под уличната лампа, далеч от ресторанта, най-сетне разгънах бележката. Ръцете ми трепереха.
На гърба, с накривен почерк, бяха написани само две думи. Думи, които замразиха кръвта ми:
БЯГАЙ ВЕДНАГА.
Глава 2: Първите съмнения
Когато влязох в апартамента, се облегнах на вратата и поех дълбоко въздух. Сърцето ми още блъскаше. Бележката стисках така, сякаш беше котва за реалността.
„Елена?“, извика Катерина от хола. „Как мина срещата с господин Перфектен?“
Не отговорих. Просто седнах на дивана и сложих бележката на масата. Тя остави учебника си по икономика и ме погледна внимателно. Катерина винаги беше разумна и подозрителна към прекалено добрите истории – и още отначало ме беше предупредила за Александър.
„Изглеждаш ужасно“, каза тя. „Какво е това?“
С пресекващ глас ѝ разказах всичко – за ресторанта, милионите, отказаната карта, как платих сметката и за сервитьорката с шепота ѝ.
Катерина прочете бележката.
„Бягай веднага“, повтори бавно. „Това не е нормално.“
„Знам“, казах. „Но защо някой би рискувал работата си, за да ме предупреди? В очите ѝ имаше страх.“
„Добре“, каза тя, вече мислеща аналитично. „Или сервитьорката е нестабилна. Или познава Александър. Или… той е опасен.“
Тези думи ме накараха да настръхна. Спомних си как говореше уклончиво за работата си, как телефонът му звънеше, а той не вдигаше. И една реплика, която тогава ми звучеше философски, а сега – зловещо:
„Всеки принадлежи на някого, Елена. Въпросът е на кого.“
Катерина поклати глава.
„Това не ми харесва. Лъскавият живот често е фасада. А хора като него умеят да усещат слабостта.“
Знаех, че е права. Ипотеката, постоянният страх за пари – всичко това ме беше направило уязвима. Александър беше изглеждал като спасение.
Телефонът ми иззвъня. Съобщение от него: извинение, обяснение за „банков проблем“, обещание да ми върне парите.
„Не му отговаряй“, каза Катерина твърдо. „Поне не сега.“
Тази нощ не заспах. В главата ми се блъскаха две картини – блясъкът, който обещаваше, и двете думи от бележката.
Сутринта решението беше ясно. Няма да му пиша. Ще се върна в ресторанта. Трябваше да намеря сервитьорката.
Истината се криеше някъде зад фасадата – и аз трябваше да я разбера.
