Да, истина е вестта за Любо Киров!

Любо Киров, познат на мнозина като Любо от група “ТЕ”, е сред най-разпознаваемите имена в българската поп музика. Той не само изпълнява песни, но и създава хитове, като е автор на редица популярни текстове. Роден е на 27 октомври 1972 г. в Плевен.

Гласът му се отличава на родната сцена и с харизматичното си присъствие Любо успява да спечели публиката вече дълги години. Сценичното му поведение е впечатляващо и винаги се забелязва.

Любо постига първите си големи успехи като вокал на група “ТЕ”, а по-късно започва успешна солова кариера, с която създава някои от най-паметните си песни. Въпреки индивидуалния си път, той не спира да участва и в колективни музикални проекти – включва се в супергрупата “Легендите”, с която организира концерти из цялата страна и в чужбина, събирайки публика както в зали, така и на стадиони.

Преди време преживява сериозна катастрофа – колата му поднася в локва по магистрала “Тракия” край Стара Загора и удря няколко пъти мантинелата. За щастие, Любо остава невредим и пристига навреме за концерта си в Бургас същата вечер.

Самият Любо е убеден, че Господ е пазил живота му по време на този тежък инцидент. Той свързва това и с активното си участие в благотворителни инициативи, както и в кампании за събиране на средства за лечение на деца в чужбина. В интервю за в. “Доктор” Любо разказва какво го мотивира да не прекъсва благотворителната си дейност.

– Любо, защо участвате в благотворителни кампании?

– За да помогна с каквото мога на нуждаещите се от лечение. Да направиш добро не изисква кой знае колко големи усилия. Просто трябва да си съпричастен към съдбата на хората около теб. Такъв човек съм, добродушен и опитващ се с изкуство, с това, което мога най-добре да правя, да помогна на човека до мен. Човек следва да постъпва с другите така, както би искал да постъпят с него, ако се намира в дадено положение.– Защо все пак се налага да се събират средства за лечение? Държавата в случая къде е?- В повечето случаи я няма. Непрекъснато се говори и пише в медиите колко бедна нация сме, как гладуват млади и стари, как възрастни умират без лекар и лекарства в малките населени места. Клошарите като че ли поизчезнаха от центъра на София, но спят в крайните квартали, живеят около кофите за смет. Оттам се и хранят… Много ме боли от случващото се. Силно емоционален съм, затова ме боли, като гледам колко много болни хора има у нас. И някакви фондове и фондации се чудят как да ги спрат да се лекуват в чужбина, след като е доказано, че у нас няма лечение на болестта им, нито лекари, които да им помогнат. Не го разбирам това. Затова има толкова много дарителски кампании за набиране на средства за лечение. Защото държавата не дава пари за това лечение, тя умишлено разчита хората да съберат необходимите средства помежду си и да ги дарят.

– И на хората с увреждания помагате…

– Лоши са нещата и при децата с церебрална парализа, а рехабилитацията е най-важната при тях. Без нея те са загубени, обречени цял живот да прекарат в инвалидна количка. Но по света лекуват такива хора със стволови клетки и имат успех. У нас няма такова лечение – разговарял съм с родители, на които им е казано, че това е експериментално лечение. Сякаш няма край тази болна тема. Можем с часове да си говорим за различните случаи, когато цяла България се е обединявала около спасяването на болни от левкемия. Здравеопазването у нас е в задънена улица и само краен оптимист вярва, че ще се оправи. Аз не съм оптимист…

– Явно това ви наранява много.

– Не е само това. Безразличието, глухотата на държавниците ни, завистта, глупостта също много ме нараняват. Бездуховността ме наранява. Имам обаче надежда нещата у нас да се оправят, за младите да има работа, спокоен живот, да се чувстват щастливи тук, в България, при близките си, а не в далечна чужбина.

– Кой е най-трудният момент в живота ви досега?

– Най-трудният момент в живота ми, а и на цялото семейство, беше внезапната загуба на баща ми. Отговорността за семейството падна изключително върху мен, но в никакъв случай не се оплаквам. Заедно се справихме, ние сме много сплотено семейство. Майка ми, сестра ми са моята морална опора в най-щастливите ми и в най-тъжните ми моменти. Сега всички живеем заедно, в жилища в една сграда в София. Мама беше останала сама в Плевен, а в София бяхме със сестра ми и племенницата ми, така че беше съвсем в реда на нещата да се съберем на едно място. Трудно ми беше и когато си счупих крака. Напълно безпомощен се чувствах, никъде не можех да отида, отложих концерти, всякакви участия. Живях няколко месеца при майка в Плевен. Тогава се роди племенницата ми, което пък е най-хубавото нещо покрай счупения ми крак.

– Имали ли сте сериозни здравословни проблеми?

– Живея втори живот след тежък перитонит. Преди години изживях може би най-големия кошмар в досегашния си живот. Спука ми се апандиситът, а аз въобще не съм разбрал. Получих перитонит, при който се възпаляват всички вътрешни органи. Това е много сериозно и от него се умира. Оживях след много тежка операция в ИСУЛ, при която се отваря коремът, изваждат ти се всички черва, измиват се и отново се прибират. В реанимацията се молех на Господ да се оправя, да ми помогне и да ми даде сила. Имах странни преживявания. В просъница си говорих с някакъв човек, като попитах обаче сестрата за него, тя каза, че няма такъв човек в реанимацията. И тогава разбрах, че съм бил на интересно място – между живота и смъртта. Много се стреснах…

– Страх ли ви е от смъртта?

– Не, не ме е страх. Знам, че никой няма да остане вечно на тази земя. Всеки един от нас затова трябва да покаже на другите какво знае, какви уроци е научил от живота. Не ме е страх от смъртта, нямам притеснения и за себе си, че ще умра някога. Единствено съм се замислял само за начина, по който бих могъл да си отида от този свят. Не съм първият човек, който го казва по този начин. Милиони християни по света вярват, че след това продължават да живеят. И аз като тях наистина се радвам, че така ще се случи.

– Казвате, че Господ ви е спасил живота след катастрофа.

– О, в това съм напълно сигурен. Всеки ден има Божия намеса в моя живот – къде видима, къде не. Пътувахме с майка ми към вилата ни с малка спортна кола. Излизаме на един завой и не мога да го взема – дал съм повече газ. Набивам спирачки, тя се обръща и докато летим с главите надолу, се споглеждаме с майка ми като на забавен каданс. Помислих си: “Край! Чупим си вратовете”, и в този миг усетих как някой хваща колата и я обръща и тя пада на гумите като в памук. Ако видиш снимки на колата след това, няма да повярваш, че сме оцелели. Малко са хората, които биха повярвали, че се отървахме с натъртвания, с травми, но живи. Оцеляхме, а колата беше изпотрошена до неузнаваемост.– Вярващ човек ли сте?– Вярващ съм, само Бог ни помогна тогава. Бог има право на намеса. Всяка секунда има трептене между добро и зло, насред което сме ние. Бог е алфа и омега, добро и зло, но е избрал да бъде добър през цялото време и затова е съвършен. Той ме спаси и след катастрофата край Стара Загора…

– Останаха ли добри лекари у нас?

– Имаме добри, кадърни специалисти, но нещо все не достига да излекуват напълно пациентите си. Ето например хората в будна кома. Те не са стотици у нас, но никой не се интересува от тях, след като излязат от болниците. Питал съм се защо за тях няма отделна клинична пътека?! Рехабилитация, преглед при невролози – това е. А че се хранят чрез сонда през стомаха, че вегетират, че мускулите им изчезват – това дали обществото знае?! Сигурно и в. “Доктор” пише за тях, но дали успявате да им помогнете…

Любо Киров неведнъж е подкрепял каузи, в които истински вярва, а личната му история показва, че изпитанията в живота вървят ръка за ръка с нови възможности.

Животът на Любо Киров показва, че с постоянство и вярност към себе си човек може да преодолее трудните моменти и да остане верен на ценностите си.

Любо Киров е пример как дори сериозните изпитания могат да бъдат преодолени, когато не губим вяра и оставаме ангажирани към хората около нас.

Telling Admin