Десет години. Десетилетие. Цял един живот, вграден в друг. Мира вдигна тежката, полирана кутия от махагон. Усещаше хладната тежест на съвършенството, преди дори да я отвори

Десет години. Цяло десетилетие, прекарано до някой друг. Мира вдигна тежката махагонова кутия, усещайки студената ѝ масивност още преди да я отвори. Вътре, поставен върху тъмносиньо кадифе, беше часовникът – не просто вещ, а онзи часовник: швейцарски, автоматичен, корпус от бяло злато, циферблат като нощно небе.

Тя събираше парите по скришно. Продаде малката картина, наследство от баба ѝ, която Андрей винаги наричаше „мрачна“. Пропусна обяди с приятелки, нови дрехи, отказа се от дребни удоволствия, за да събере нужната, почти немислима сума. Вярваше, че той го заслужава. Или поне си го повтаряше. Надяваше се да види реакцията му, да усети отново как се оказва в центъра на вниманието му, както някога.

Настъпи десетата им годишнина. Вечерята премина в мълчание. Ресторантът беше изискан, храната отлична, но между тях се усещаше невидима, студена преграда, настанила се в дома им през последната година. Андрей беше вглъбен. Телефонът му вибрираше до чинията, а той упорито се правеше, че не го забелязва – нещо, което изнервяше Мира дори повече, отколкото ако беше отговорил.

– Е, честита годишнина, любов – каза тя и подаде кутията от махагон.

Погледът му се върна към нея сякаш отдалеч. Очите, които някога бяха топли, сега изглеждаха напрегнати.

– Мира… Честита.

Отвори кутията. За кратко всички замлъкнаха. Мира спря да диша, очаквайки реакция. Той само гледаше. После я погледна, без никакъв възторг или изненада, по-скоро с нещо като… ужас.

– Това е… Мира, това е лудост. Откъде…

– Спестявах. Харесва ли ти? Това е моделът, който разглеждаше в онова списание…

– Не е трябвало – прекъсна я той рязко. Гласът му беше сух. Затвори кутията. – Просто не е трябвало. Не сега.

Стомахът на Мира се сви. Не сега?

– А сега е мой ред – каза Андрей и започна да рови в джоба на сакото си. Извади малка, яркорозова кутийка – картонена, като от дрогерия.

Тя я пое с треперещи ръце. Вътре, върху евтина пластмасова поставка, стоеше малко шишенце. Пластмасово, с капачка в златисто, вече поизтрита по краищата. „Звезден прах“ или нещо подобно пишеше на етикета. Ухаеше силно на спирт и изкуствена ванилия.

Евтин парфюм. В пластмасова бутилка.

Мира го погледна, усещайки как въздухът в дробовете ѝ изчезва. Погледна махагоновата кутия, спомни си цената, жертвите си – и срещу всичко това получи тази… подигравка.

– Това ли е? – Гласът ѝ излезе едва доловим.

– Мира, виж, нещата са малко…

– Десет години, Андрей! – Тя скочи, чиниите издрънчаха, а няколко погледа в ресторанта се обърнаха към тях. – Аз ти давам сърцето си, а ти ми даваш… пластмаса! Това подигравка ли е?

– По-тихо, моля те. Не разбираш…

– О, разбирам прекрасно! Разбирам, че вече не ти пука! Разбирам, че съм ти досадна!

Гневът ѝ се покачваше, държеше шишенцето в ръката си. За миг ѝ се прииска да го хвърли по него, но се обърна и напусна ресторанта, оставяйки Андрей с часовника и объркания му поглед.

Когато се прибра, хвърли шишенцето в най-отдалечения ъгъл на гардеробната. Чу се глух звук, когато се удари в стената и се търколи зад стар куфар. Никога не го използва. Не го погледна повече.

Андрей се върна късно. Не си размениха и дума. Преспа на дивана.

Така приключи последната им годишнина.

Андрей почина изведнъж три седмици по-късно. Масивен инфаркт го застигна по пътя към офиса. Колата леко се удари в мантинелата. Загина на място.

Шест месеца по-късно Мира се захвана с разчистване. Опитваше се да се освободи от липсата му, която бе станала по-тежка от присъствието му в последните месеци. Премествайки стария куфар в гардеробната, реши най-сетне да дари костюмите му.

Тогава шишенцето изпадна – малкото пластмасово шише, забравено досега.

Наведе се да го вдигне, готова да го изхвърли. Но нещо я спря – дали беше прахът, дали вината, която я глождеше след смъртта му.

Замръзна на място.

В помътнялата течност вътре имаше нещо. Това не беше парфюм. Виждаше се тъмно, навито нещо.

Стисна шишенцето. Ръцете ѝ отново заиграха – този път от страх. Опита да отвие капачката, но беше заяла. Пластмасата се плъзгаше.

Удари го в ръба на тоалетката, капачката се освободи и падна. Острата миризма на ванилия и спирт изпълни стаята.

Мира изля съдържанието в дланта си. През пръстите ѝ прокапа парфюмът, а това, което беше скрито, остана.

Малко, стегнато навито листче хартия, вързано с тънък червен конец, и дребен, странен ключ.

Глава 2: Разплитане

Ключът беше студен и по-тежък, отколкото изглеждаше. Не приличаше на ключ за врата или автомобил – по-скоро за сейф или малка кутия. Хартията беше влажна, почти прозрачна, с леко размазан почерк на Андрей.

„Мира, прости ми. За парфюма. За всичко. Нямах избор. Не можех да рискувам. Той ме следи. Часовникът… върни го, ако можеш. Трябват ти парите. Всичко, което имаме, е запорирано. Стефан… Той е звяр. Този ключ е за…“

Тук изречението прекъсваше. Дали нещо беше останало в шишето? Мира го разтърси, но вътре нямаше повече нищо.

„Той ме следи.“ „Стефан… Той е звяр.“

Стефан – бизнес партньорът на Андрей. Най-добрият приятел на семейството, кумът, човекът, който произнесе реч на погребението със задавен от сълзи глас. Същият, който я прегърна и обеща, че ще се погрижи за всичко.

Всичко, което имаме, е запорирано.

Студ премина по гърба ѝ. Какво означаваше това? Живееха добре. Андрей управляваше успешна строителна фирма. Да, напоследък беше разсеян, но тя го отдаваше на напрежение. „Голям проект“, казваше. „Нещата са напрегнати.“

Побърза към кабинета му. Не беше стъпвала там от онзи ден. Всичко изглеждаше по старому – бюра, чертежи, компютър. Натисна бутона за включване. Екранът поиска парола. Пробва рождената му дата – не стана. Годишнината им – пак грешно. Името на старото им куче – също не проработи.

Паниката я обзе. Взе телефона си. Трябваше да потърси помощ. Но на кого да се обади? Стефан?

Позвъни на сестра си. Лилия винаги ѝ помагаше.

– Лили? – Гласът ѝ трепереше. – Можеш ли да дойдеш? Сега?

Лилия, двадесетгодишна студентка по право в университета в големия град, беше съвсем различна от Мира – прагматична, остра и решителна. Дойде за по-малко от час, носейки дебел учебник по облигационно право.

– Какво има? Изглеждаш ужасено.

Мира ѝ показа бележката и ключа. Лилия я прочете внимателно.

– Стефан? – каза тихо. – Винаги ми е изглеждал… мазен.

– Лили, той ни е кум! Андрей му вярваше повече от…

– Повече от теб? – прекъсна я Лилия.

Мира преглътна. Думите ѝ я засегнаха.

– Пише, че всичко е запорирано. Какво да правя?

– Първо спри да плачеш и почни да мислиш – каза Лилия. – Трябва ни адвокат. Не някой „семеен“ адвокат, когото Стефан сигурно вече е обработил. Някой съвсем непознат. Някой твърд.

– Паролата – посочи Мира компютъра. – Не мога да се логна.

Лилия седна на стола и огледа бюрото. Имаше снимка на Мира и Андрей от медения им месец, снимка на Лилия от дипломирането и една малка изтъркана фигурка на костенурка, която Андрей смяташе за талисман. Лилия я обърна – отдолу се виждаше почти изтрит стикер. На него с дребни букви и цифри беше изписан код.

Въведе го. Компютърът се отключи, екранът светна.

Десктопът беше хаотичен – десетки папки със заглавия като „Проект Х“, „Финанси Спешно“, „Дълг_Георги“. Една папка обаче привлече вниманието на Лилия – „За Мира“.

Отвори я. Вътре имаше само един файл.

„Ако четеш това, значи съм се провалил. Не вярвай на никого, особено на Стефан. Той ме ограбва. От месеци. Прехвърля активи към кухи фирми. Взех лични заеми, за да запълвам дупките, докато събера доказателства. Той разбра. Мисля, че вече знае, че знам.

Магдалена има копията. Намери я. Само на нея можеш да се довериш.

Прости ми, че те въвлякох в това. Ключът е за…“

Отново прекъснато изречение.

– Коя е Магдалена? – попита Мира, усещайки нова вълна тревога. Името не ѝ беше познато.

– Не знам – каза Лилия, ровейки из файловете. – Но погледни това.

Тя отвори друга папка, пълна със сканирани документи – банкови извлечения, договори за заем. Един от тях беше от човек на име Георги – с огромна сума, личен заем, с лихви, които Лилия не можеше да повярва. Това не беше банков заем – беше нещо много по-рисково.

Друг документ представляваше ипотеката на къщата им. Мира беше убедена, че почти е изплатена. Но имаше втора ипотека, подписана от Андрей само три месеца преди това. Без нейния подпис.

– Как е възможно? – прошепна Мира.

– Фалшифициран подпис – каза Лилия. – Вероятно е ползвал някое старо пълномощно, което си му дала преди години. Мира, ние сме… разорени. Стефан не просто го е ограбвал – направо го е унищожил. А Андрей се е опитвал да спре всичко, като затъва още

Telling Admin