Дъщерята на съпруга ми, Лилия, е на двадесет години. Живее с мен, откакто майка ѝ почина, когато беше на петнадесет. Пет години. Пет дълги, мълчаливи години, в които присъствието ѝ в къщата беше като постоянен, тих упрек

Дъщерята на съпруга ми, Лилия, е на двадесет години. Тя дойде да живее при мен още в деня, когато майка ѝ си отиде, тогава Лилия беше само на петнайсет. Пет години – толкова време мина, години на тишина, в които тя беше като постоянен, невидим укор в дома ми. Сякаш нейната сянка се носеше из коридорите и непрестанно ми напомняше за другата жена – за живота, който Стефан е имал преди мен. Правех всичко възможно. Истински се опитвах да ѝ помагам, да запълня празнотата, която смъртта беше оставила. Но Лилия не ме допускаше. Винаги беше вежлива, но хладна, коректна, но винаги държеше разстояние. Между нас се издигна невидима стена от лед, която и двете не успяхме, а вероятно и не искахме, да разрушим.

Преди два месеца баща ѝ, моят Стефан, почина неочаквано. Лекарите казаха – инфаркт, внезапен и масивен. Само за миг – беше тук, шегуваше се, а след това изчезна. Всичко, което бях градила през последните десет години, сякаш се изпари. Мъката ме задуши, а домът, някога пълен с неговата енергия, се изпълни с оглушителна тишина. Само стъпките на Лилия нарушаваха този покой.

Първите седмици минаха като в сън – сълзи, съболезнования, куп административни задачи. Лилия остана непроменена. Помагаше с всичко – организацията на погребението, контакти с роднини, адвокати. Не видях от нея и една сълза. Това ме побъркваше – нейната самообладаност ми се струваше нереална, почти безчовечна. Докато аз се разпадах, тя беше непробиваема. В тази сила виждах упрек, усещах обвинение. Като че ли ми казваше: „Ти не го обичаше достатъчно. Аз ще понеса това с достойнство.“

Скоро скръбта ми се смеси с нови чувства – паника и раздразнение. Стефан се грижеше за сериозен бизнес, но аз никога не бях навлизала в подробности. Напълно му се доверявах. Сега, изправена пред купища документи и сметки, се чувствах объркана и уплашена. Парите започнаха да не стигат. Лилия, от своя страна, продължаваше да живее тук – учеше, излизаше, прибираше се късно, сякаш нищо не се е променило. Като че ли домът и всички разходи се покриваха от само себе си.

Миналата седмица търпението ми се изчерпа. Беше вечер, аз седях в хола, заровена в поредната папка с фактури. Главата ме болеше, чувството на безизходица ме притискаше. Лилия се появи, готова за излизане, ухаеща на любимия си парфюм – подарък от Стефан.

„Излизам“, каза тя тихо, без да ме погледне.

В този момент нещо в мен се пречупи. Погледнах я и думите сами излязоха от устата ми, ледени и твърди:

„Това не е хотел за скърбящи, Лилия.“

Тя спря на прага, обърна се бавно към мен. Погледът ѝ беше уморен, без изненада.

„Или започваш да плащаш наем и да участваш в разходите, или се изнасяш. Не мога да те издържам повече.“

Очаквах да избухне в сълзи, да ме упрекне, да направи скандал. Вместо това, тя просто ме гледаше дълго и спокойно, сякаш виждаше през мен. Не показа никаква емоция.

„Разбирам“, каза тя след малко. „Дай ми няколко дни да уредя нещата.“

Излезе и затвори внимателно вратата след себе си. Останах сама в хола, обгърната от тишина и сенки. Вместо да почувствам облекчение, в сърцето ми се настани ледено усещане. Нейното спокойствие беше по-страшно от всяка кавга. Явно имаше нещо, което не знаех. Лилия криеше нещо зад тази сдържаност.

На следващата сутрин в къщата беше още по-тихо. Лилия не дойде за закуска – предположих, че е излязла рано за лекции. Опитвах се да не мисля за снощния ни разговор, да се убедя, че съм направила правилното. Все пак аз бях тази, която остана вдовица и трябва да се справя сама.

На обяд телефонът звънна. Номерът ми беше непознат, вдигнах без много да мисля.

„Госпожа Ралица?“, обади се мъж с делови и спокоен тон.

„Да, аз съм.“

„Обаждам се от адвокатска кантора „Марков и партньори“. Адвокат Марков съм, представлявам наследството на покойния Ви съпруг, Стефан.“

Сърцето ми започна да тупти лудо. „Да? Има ли някакъв проблем?“

„Не бих го нарекъл проблем, по-скоро формалност. Каня Ви утре в 10 ч. в кантората за официалното прочитане на завещанието на господин Стефан. Присъствието Ви, както и това на дъщеря му Лилия, е задължително.“

Завещание. Разбира се, Стефан винаги беше точен и подреден. Бях сигурна какво ще пише – всичко остава на мен, а след мен – на Лилия. Така си бяхме говорили.

„Разбира се, ще бъдем там“, казах, вече по-спокойна.

Настъпи кратка пауза, след което адвокатът добави нещо, което ме шашна.

„Само да уточня, госпожо. Процедурата се ускори по настояване на госпожица Лилия, която се свърза с нас вчера следобед. Тя предостави документи, които изискват незабавно изпълнение на последната воля на баща ѝ.“

Затворих телефона с трепереща ръка. Лилия се беше свързала с адвоката веднага след нашия разговор и беше настояла. Какви документи имаше тя? Тревогата в мен се превърна в остра болка. Това не беше просто неочаквано обаждане. Това беше началото на нещо ново. Началото на битка, за която изобщо не бях подготвена.

Коментар: Понякога най-големите семейни драми се разгръщат тихо, само с няколко думи и едно неочаквано обаждане.

Telling Admin