Дядото на Сияна: Когато колегите пожарникари са ме вадили, съм им казал…

Георги Ламбев, роден през 1967 г., започва професионалната си кариера във военните среди, като взема участие в международни мисии на КФОР в Босна и Херцеговина, както и в Косово. След напускането на Българската армия през 2008 година, той започва работа като спасител в тогавашното Министерство на бедствията и авариите. След като министерството е закрито, се присъединява към Пожарна и аварийна безопасност към МВР и работи като пожарникар в областната дирекция в Плевен. Георги се радва на уважение сред колегите и хората в града, като Министерството на отбраната и МВР неведнъж са го награждавали за работата му.

– Г-н Ламбев, изминаха 4 месеца от тежкия инцидент, в който изгубихте внучката си Сияна, а самият вие претърпяхте сериозни наранявания и бяхте хоспитализиран. Как се чувствате сега – как протича възстановяването ви и какви травми получихте?

– Честно казано, моето здраве е без значение. Изгубих най-ценното и ми е много трудно да продължа напред. Сияна не заслужаваше да си отиде толкова рано – само на 12 години. Беше прекрасно дете, истински ангел. Никое дете не бива да преживява такава съдба. Може би тя ме е спасила, ала аз не успях да я спася. Лекарите споделиха, че органите ми са започнали да отказват. Травмите ми бяха сериозни – черепно-мозъчна травма, счупена челюст, а лявата ми ръка остана без раменна става. Изведнъж се е случило чудо. Дори е било трудно да ме поддържат в медикаментозна кома – често съм се събуждал. Предстоят ми още много операции, а най-вероятно няма да мога да се върна на работа.

– Лекарите дават ли ви надежда, че ще се възстановите напълно?

– Тялото ми ще се оправи, душата – никога.

– В изявление към хората, които подкрепят семейството ви, споменахте, че не можете да се явите на делото. Това само заради здравословни причини ли е?

– Причините са както здравословни, така и емоционални. Физически трудно бих издържал съдебно заседание, а психически не бих понесъл да слушам как е загинала внучката ми. Това би ме съсипало. Много съжалявам, че в онзи ден изпълних желанието на Сияна да я закарам до Луковит. Винаги съм бил внимателен шофьор. Смятах, че ако внимаваш, рискът от инцидент е по-малък, въпреки че работата ми ме е срещала с много опасности. Но не можеш да контролираш другия шофьор. Видял съм какви ли не ужаси на пътя. Смъртта на деца и невинни хора винаги се понася много тежко. Вече знам какво е и като жертва, и като спасител. Такава ни е съдбата.

– Спомняте ли си нещо от 31 март, когато тира, управляван от Георги Александров, удари вашата кола?

– Помня, че Сияна беше много развълнувана. Едно дете в инвалидна количка си беше пожелало от нейните гривнички. Тя искаше да изпрати този подарък и нямаше търпение. Беше понеделник, но още от събота тя беше нетърпелива да зарадва това дете. Сияна беше много добра. Когато виждаше деца в неравностойно положение, започваше да плаче, лицето ѝ се променяше. Съчувстваше на възрастни хора и на животни. Заедно с баща си често спасяваха животни.

Веднъж намерили блъсната костенурка и изминали 300 км, за да я закарат в спасителния център в село Бяла, Варненско. Костенурката не оцелява. Баща ѝ я излъга, че е жива, за да не страда още повече. И двамата ѝ родители са такива, а и тя беше така – състрадателна, добра, с чиста душа. Истински жив ангел. Обичаше да ходи на църква, да купува икони и кръстчета, които подаряваше на близките. Никой не я караше – просто ѝ идваше отвътре (започва да плаче – бел. ред.).

– Спомняте ли си за какво разговаряхте с баба ѝ и Сияна по време на пътуването? Какъв беше последният ви общ момент?

– Говорихме за болното дете, че се обучава вкъщи. Сияна казваше, че ѝ е много мъчно и се надява подаръкът да донесе радост на това дете. Беше щастлива, че то е поискало от нейните гривнички, а аз не можех да ѝ откажа да я закарам – тя ми беше най-голямата слабост, най-обичаното дете. От самата катастрофа не помня нищо друго. Много е трудно. Не мога да опиша с думи как се чувствам, особено когато ми разказват за удара и какво е преживяла жена ми в този момент. Лекарите обясниха, че спомените може да се върнат, но ще стане бавно.

– Познавате добре пътя около Телиш. Какво беше състоянието му в деня на инцидента?

– Пътят е в много лошо състояние. Специалистите също твърдят, че не е изряден. Но искам да подчертая – ако се кара внимателно, такава трагедия като нашата не би се случила. Ако правилата се спазваха, този камион нямаше как да ни помете. Когато завали, на този участък се обръщат по два до четири камиона на ден. Това става, защото не се спазват знаците и се кара безразсъдно. На такива катастрофи сме били – леки коли карат със 170–180 км/ч, въпреки лошия път.

– Като пожарникар в Плевен сте спасявали хора именно в този район. Какви инциденти сте виждали и има ли връзка с пътната инфраструктура?

– Най-честите причини са неправилните изпреварвания, превишената скорост и несъобразяването с лошия път. Както каза и Николай – добрият път помага при грешки, а лошият – не. Нашата пътна мрежа не прощава. Броят на жертвите го доказва – с всеки ден стават все повече.

– През годините сте спасявали много хора. Срещали ли сте деца и поддържате ли връзка с техните семейства?

– Спасявали сме всякакви хора – и българи, и чужденци. Сред тях често има деца. С колегите не търсим благодарност – правим всичко от сърце. Тази работа е призвание, трябва да ти идва отвътре, а не да я вършиш за нещо в замяна. Много хора просто идват да ни стиснат ръката или пишат писма до ръководството. Хората помнят. Най-трудно е, когато трябва да извадим загинали – страдаме заедно с близките. Ние също сме хора, изпитваме болка и емоции, не сме от лед.

– Във фейсбук казвате, че не сте успели да спасите внучката си. Какъв смисъл влагате в тези думи?

– Не успях да я спася. Точно нея не можах. Не избегнах катастрофата. Казаха ми, че съм имал само 2 секунди за реакция. Започнал съм да отбивам и да спирам, но в този момент камионът ни е ударил. Просто нямахме шанс. Пътят е прекалено тесен, не е направен за такива камиони. Онзи, който ги е пуснал да минават оттам, също носи отговорност. Не можах да й дам първа помощ, защото съм изпаднал в безсъзнание, бил съм заклещен в колата. На колегите съм казал да ме слагат в трупен чувал. Явно съм осъзнал какво се е случило със Сияна. По-добре да си бях отишъл аз.

– Каква беше връзката ви със Сияна като дядо и внучка?

– Много се обичахме. Внучето се обича дори повече от собственото дете. С баба ѝ нямаме други внуци, тя беше всичко за нас. Правехме всичко за нея, а тя обичаше да идва при нас. Сияна също ни обичаше много. Погледнеше ли ме с нейните сини очи, усещах топлина и любов. За нея бих направил всичко. Ако можех само да я върна… Преместихме се на село, за да диша чист въздух, когато е при нас. Животът ни беше хубав и спокоен преди катастрофата. Вече нищо не е същото. Слънцето ни угасна.

– Какво очаквате като присъда за Георги Александров – шофьора, причинил катастрофата?

– Нищо не очаквам. Каквото и наказание да получи, ще е малко. Ако не беше бащата на Сияна да вдигне шум, сигурно никой нямаше да чуе за катастрофата. Благодаря на прокуратурата и следователите – много човечни хора, идваха при мен, разпитваха ме, опитваха се да ме успокоят, съчувстваха ми. Дано и съдът подходи човешки към делото. За мен хора като шофьора на тира – Георги Александров, са убийци. Виждал съм много като него. Да караш 40-тонен камион с висока скорост в порой – това за мен не е неволно, а умишлено убийство. Те знаят, че може да убият, но не се спират. За съжаление, този човек го направи с моето семейство.

– Николай Попов започва коалиция срещу войната по пътищата. Като човек, който познава системата отвътре, какво според вас трябва да се промени, за да намалеят жертвите?

– Манталитетът трябва да се промени – всички да спазват правилата. Необходим е и повече контрол. Колегите от КАТ не могат да се справят с всички нарушители, а те са много. С тях сме на всяка катастрофа. В КАТ има все повече млади хора с желание за работа. Камионите са изключително опасни, ако се управляват безразсъдно. Щетите от камион са равни на щетите от десет леки коли – представете си тази разлика. Само у нас си позволяват такова поведение, защото знаят, че няма кой да ги санкционира. В крайна сметка, нас наказват – като убиват децата ни. Това е.

Преживяното от Георги Ламбев ясно показва как една трагедия оставя дълбоки следи не само в семейството, но и в обществото. Темата за безопасността на пътя остава актуална и засяга всички нас.

Telling Admin