Един човек от старата ми работа ми подари билет от лотарията.

Билетът

Един ден бивш колега ми подари лотариен билет.
Без повод, без обяснения — просто го остави на бюрото ми и се усмихна.

Изтърках го още същата вечер.
Ръцете ми трепереха, но не от вълнение — по-скоро от навик да не очаквам нищо.

После цифрите се подредиха.

Печалба: 10 000 лева.

Стоях дълго, без да помръдна. Десет хиляди не са богатство, но за мен означаваха нещо друго — въздух. Просрочени вноски, писма от банката, безсънни нощи.

На следващия ден той дойде уж между другото.

— Изтърка ли билета? — попита.

— Не — отговорих.

Лъжата излезе лесно. Прекалено лесно.

Той кимна и си тръгна, а сърцето ми заби като аларма.

По-късно обърнах билета, за да проверя как се изплаща печалбата.
И тогава го видях.

Дребен шрифт. До кода. До серията.

„Притежател: Мартин.“

Името му.

Замръзнах. После усетих как нещо студено се разлива вътре в мен.
Това не беше подарък. Беше примка.

Седнах на леглото и стиснах билета, сякаш можех да върна времето.
Не можех.

Телефонът звънна.
Мартин.

Не вдигнах.

В главата ми се появи опасна мисъл:
Ще кажа, че не печели. Ще го задържа. После ще мисля.

Но „после“ винаги носи сметка.

Прочетох още веднъж условията:

„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Вратата се затвори окончателно.

Даниела

Ключът изщрака.
Даниела влезе — жената, с която делях живота си. И кредита.

Погледна ме внимателно.

— Какво ти има?

— Нищо.

Видя билета.

— Какъв е този?

— Подарък от колега.

— Изтърка ли го?

Пауза.

— Не.

Втора лъжа.
И вече не ме болеше толкова.

Тя кимна.

— Ще си направя чай.

Гласът ѝ беше спокоен. Подозрително спокоен.

Тогава си помислих нещо страшно:
Ами ако и тя има своя тайна?

Мартин се връща

На следващия ден Мартин ме чакаше пред офиса.

— Изтърка ли го?

— Не.

— Не лъжи.

Начинът, по който го каза, ме накара да настръхна.

— Билетът е на мое име — продължи той. — Знаеш го.

Мълчах.

— И не е обикновен билет — добави. — От специални.

— Какви специални?

Той се усмихна.

— Не ме питай.

После предложи:

— Ще го осребрим заедно. Аз давам документите, ти взимаш парите. Делим.

— Защо аз?

— Защото ако аз го направя, ще стане шумно.

Тогава разбрах: той искаше прикритие.
И аз бях удобният човек.

— Нямам билет — казах.

Той се засмя.

— Имаш. И вече си вътре.

Истината у дома

Когато се прибрах, Даниела я нямаше.
На масата имаше плик с моето име.

Вътре — банково извлечение.

Превод. Голяма сума.
От нейно име. Към чужда сметка.

Когато се върна, видя листа в ръцете ми и пребледня.

— Къде беше? — попитах.

— Трябваше да уредя нещо.

— Какво?

Тя ме погледна и каза тихо:

— Не ме питай.

Тогава всичко си дойде на мястото.

Кредитът. Забавените вноски. Парите.
И билетът.

Финал

На следващия ден отидох в банката.

Истината беше проста и жестока:
Даниела се беше опитала да спаси дома ни.
Мартин се беше опитал да ме използва.
А аз — да избягам от отговорност.

Вечерта сложих билета на масата.

— Всичко знам — казах.

Даниела заплака.

На следващия ден върнах билета на Мартин.
Без сделка. Без пари.

Той ме погледна дълго.

— Ще съжаляваш.

— Вече не — отвърнах.

Епилог

Кредитът още ни тежи.
Парите още не стигат.
Но вече няма тайни.

А понякога това струва повече от десет хиляди.

Telling Admin