Един човек от старата ми работа ми подари билет от лотарията.

Един бивш колега ми подари лотариен билет.

Изтърках го.

Печалбата беше десет хиляди лева.

По-късно същия ден той се появи и между другото ме попита дали съм го проверил. Казах „не“.

Кимна и си тръгна.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, сякаш щеше да изскочи. Реших, че ако пак ме попита, ще кажа, че билетът е празен.

Обърнах го, за да видя как се осребрява, и тогава нещо ме преряза отвътре.

Името му.

Не написано с химикал, не надраскано, а отпечатано – дребен, почти невидим текст до кода и серията.

„Притежател: Мартин.“

Това беше човекът, който ми го подари.

Първо просто зяпнах. После студена вълна ме заля – разбрах го още преди да го осмисля: това не беше подарък. Беше примка.

Ако дръпна, ще ме дръпне и мен.

Седнах на ръба на леглото и стиснах билета толкова силно, че хартията се набръчка. Все едно можех да върна времето назад.

Но вече беше късно.

Десет хиляди лева не са богатство, но за мен бяха спасение. Три просрочени вноски по кредита. Обажданията от банката. Натискът, който не спира дори нощем.

И още нещо.

Изкушение.

Телефонът иззвъня.

Мартин.

Не вдигнах.

Нека чака. Нека не знае.

Мисълта беше грозна, но ясна: ще кажа, че не печели. Ще го осребря. После… ще мисля.

Само че „после“ винаги идва с цена.

Обърнах билета пак.

„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Вратата се хлопна право в лицето ми.

Парите бяха на една ръка разстояние, но не бяха мои.

И тогава разбрах нещо още по-лошо – лъжата няма да е една. Ще се множи. Ще тежи.

Чух ключ във вратата.

Даниела.

Жената, с която делях живота си. Кредита. Страховете.

Остави чантата, погледна ме и веднага усети.

„Какво ти е?“

„Нищо.“

Видя билета.

„Какъв е този билет?“

„Подарък от старата работа.“

„Изтърка ли го?“

Пауза.

„Не.“

Лъжата дойде лесно. Това ме уплаши.

Тя кимна и отиде към кухнята.

„Ще си направя чай.“

Гласът ѝ беше равен. Прекалено равен.

Гледах я и си помислих, че и тя носи своя тайна.

Не ме питай.

Ако питаме, ще се счупим.

Глава втора: Човекът, който знаеше

На следващия ден Мартин ме чакаше пред офиса.

Същото яке. Същата усмивка.

„Изтърка ли го?“

Не успях да отговоря.

„Не лъжи“, каза тихо. „Билетът е на мое име. Видя го.“

Мълчах.

„Не е обикновен билет“, добави. „От специална серия.“

„Каква серия?“

„Такива, които не се губят.“

Предложи да го осребрим заедно. Да разделим парите. Аз да съм лицето, той – сянката.

„Ако аз го взема, някой ще разбере“, каза. „Ти си по-безопасният.“

Тогава разбрах – той не ми беше дал шанс. Беше ми прехвърлил риск.

Когато се прибрах, Даниела я нямаше.

На масата ме чакаше плик.

Вътре – банково извлечение. Превод от нейна сметка. Към чужда.

Когато влезе, пребледня.

„Къде беше?“

„Трябваше да уредя нещо.“

„Какво?“

„Не ме питай.“

Същите думи. Същата отрова.

Глава трета: Истинската цена

На следващата сутрин бях в банката.

Просрочие. Заплахи. Срокове.

После майка ми.

После тишина.

Вечерта, докато Даниела беше в банята, отворих чантата ѝ.

Вътре – тетрадка.

Имена. Суми. Дати.

Дългове.

Едно име беше подчертана: Стефан.

„До петък.“

Петък беше утре.

Седнах срещу нея.

„Имаме ли шанс?“ попита тя.

„Имам идея“, казах.

Очите ѝ светнаха.

И тогава разбрах колко е опасно, когато надеждата идва от лъжа.

В петък сутринта се срещнах с Мартин.

Дадох му билета.

„Не искам пари“, казах. „Искам да изчезнеш.“

Той се усмихна.

„Вече не можеш да излезеш.“

Но грешеше.

В същия ден анонимно подадох сигнал. За серията. За билетите. За схемата.

Два месеца по-късно Мартин беше разследван.

Печалбата – блокирана.

Нямаше десет хиляди лева.

Имаше съд, разпити и страх.

Но имаше и нещо друго.

Седяхме с Даниела на кухненската маса, без тайни за първи път.

Кредитът още ни стискаше.

Но поне вече знаехме едно:

По-скъпо от всяка печалба е спокойствието.

А понякога най-голямото щастие е билетът, който не осребряваш.