Един колега от предишната ми работа ми даде лотариен билет като подарък.

Глава първа: Билетът

Колега от предишната ми работа ми подари лотариен билет.
Нищо особено – усмивка, шега, потупване по рамото. От онези жестове, които хората правят, за да си тръгнат по-леко от нечий живот.

Изтърках го същата вечер.

Десет хиляди лева.

Гледах числата дълго, без да мърдам. Не скачах. Не се радвах. Само едно сухо усещане в гърдите – като когато знаеш, че нещо хубаво няма да мине без цена.

Няколко дни по-късно Мартин се появи отново. Същият тон, уж между другото:
– Изтърка ли го вече?

Не знам защо казах:
– Не.

Той кимна и си тръгна.

Тогава сърцето ми започна да блъска. Осъзнах, че ако ме попита пак, пак ще излъжа. Не защото исках парите – а защото вече бях започнал.

Обърнах билета, за да проверя условията.

И тогава го видях.

Дребен шрифт. До кода. До серията. Там, където никога не гледам.

„Притежател: Мартин.“

Не надраскано. Не написано. Отпечатано.

Замръзнах.

После лицето ми изстина. Нещо вътре в мен вече знаеше – това не е подарък. Това е примка. И ако я пъхна около врата си, няма връщане.

Десет хиляди лева не са богатство.
Но за мен бяха три закъснели ипотечни вноски. Спасение.

И точно затова – изпитание.

Телефонът звънна.

Мартин.

Не вдигнах.

В главата ми се оформи план – лош, прибързан, но удобен:
Ще кажа, че не печели. Ще го осребря. После ще мисля.

Само че „после“ никога не идва самó.

Погледът ми отново попадна на реда:
„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Вратата се затвори.

Една лъжа нямаше да стигне. Щеше да ми трябва цяла система от тях.
А системите винаги рухват.

Тогава входната врата се отвори.

Даниела.

Остави чантата си, събу обувките, погледна ме – не с подозрение, а с онзи поглед, който измерва.

– Какво има?
– Нищо.

Погледна билета.
– Какъв е този?

– Подарък от колега.

– Изтърка ли го?

Пауза.

– Не.

Втора лъжа.
По-лесна.

Точно това ме изплаши.

Даниела отиде към кухнята.
– Ще си направя чай.

Гласът ѝ беше прекалено спокоен.

Тогава ми хрумна мисъл, която не ми даде мира:
може би не само аз държа билет, който не искам да показвам.

Глава втора: Човекът, който се върна

На следващия ден Мартин ме чакаше пред сградата.

Не беше писал. Не беше звънял. Просто беше там.

– Изтърка ли го? – повтори.

Преди да отговоря, той ме прекъсна:
– Не лъжи.

Тонът му не беше агресивен. Беше уверен.

– Познавам те – продължи. – Ако не го беше изтъркал, нямаше да си толкова напрегнат.

– Имам си проблеми.

– Всички имаме.

Наведе се леко към мен.
– Билетът е на мое име. Знаеш го.

Мълчах.

– И знаеш още нещо – добави. – Не е обикновен билет.

– Какво значи това?

Огледа се.
– Специална партида. Не се дава на всеки.

– Откъде го имаш?

Усмивката му изчезна.
– Не ме питай.

След това каза направо:
– Има печалба. Ще го осребрим заедно.

– Защо заедно?

– Ако аз отида, някой ще забележи. Ако ти отидеш – няма. Поне не веднага.

– Кой?

Погледът му се втвърди.
– Хора, които не обичат да губят.

Тогава разбрах – той искаше аз да съм лицето.
Щитът.

– Нямам билет – казах.

Той се усмихна.
– Имаш.

– Не.

– Имаш.

После се наведе и прошепна:
– Ти имаш шанс. Не го пропилявай.

Тръгна си.

А аз разбрах, че вече съм вътре.

Глава трета: Тайните не живеят сами

Когато се прибрах, Даниела я нямаше.

Късно беше. Обадих ѝ се. Не вдигна. Писах ѝ. Мълчание.

На масата имаше плик.

С моето име.

Вътре – банково извлечение.
Дата. Сума. Превод.

От Даниела.
Към сметка, която не познавах.

Когато влезе и ме видя с листа, пребледня.

– Къде беше?
– Трябваше да оправя нещо.

– Какво?

Тя прошепна:
– Не ме питай.

И тогава разбрах – билетът беше само симптом.
Истинският проблем беше, че и двамата живеехме в лъжа.

Глава четвърта: Изборът

На следващия ден отидох в банката.

Попитах. Проверих. Потвърдиха ми най-лошото – ипотеката беше предсрочно изискуема. Някой беше подал сигнал.

Същата вечер се обадих на Мартин.

– Няма да го осребрявам.

– Грешиш – каза спокойно. – Вече си в играта.

– Не.

Затворих.

След това направих нещо просто – върнах билета.
Лично. В ръцете му.

– Свършено е – казах.

Той ме гледа дълго. После се усмихна криво.
– Не всички излизат чисти.

– Аз не искам да печеля така.

Месец по-късно Мартин изчезна.
Разбрах, че някой е осребрил „специален“ билет. И някой друг е поел удара.

Ипотеката загубихме.
Даниела си тръгна. Оказа се, че парите са били опит да ни спаси по свой начин.

Останах сам. В малка квартира. С дългове. Без илюзии.

Но с нещо ново.

Спокойствие.

Защото разбрах нещо важно:
понякога истинската печалба е да не приемеш билет, който не е твой.

Telling Admin