Една жена живя на 8-ия етаж на моя блок цели 50 години. Тя винаги беше сама и никога не се усмихваше
Съседката-призрак
Почти двадесет години прекарах в този блок. През цялото това време, на осмия етаж, в края на дългия коридор, живееше една жена. Никой не знаеше истинското ѝ име – някои я наричаха Мария, други Анна. Но всички бяха сигурни в едно: тя беше сама. Не я посещаваха роднини, приятели или гости. Дори не си спомням да съм я виждал да се усмихне някога.
Вечер, на връщане от работа, често я виждах на прозореца – седнала в старото кресло, загледана навън. Хората разказваха, че така живее вече близо петдесет години. В началото някои се опитваха да се сближат с нея, но бързо се отказваха: беше твърде затворена и хладна.
Преди месец тя почина. В блока настъпи тишина – съседи усетили неприятна миризма и повикали полиция. За смъртта ѝ разбрах едва когато полицаите позвъниха на моята врата.
— Живеете до починалата — каза единият. — Трябва да дойдете с нас.
Опитвах се да отгатна причината, но тръгнах с тях.
Вратата към апартамента ѝ беше открехната. Щом прекрачих прага, ме лъхна студен въздух – сякаш климатикът работеше на максимум, докато радиаторите отопляваха стаята.
Тогава започна най-неприятната част.
В стаята имаше само няколко стари мебели и почти нищо друго. Но по стените висяха десетки, може би стотици снимки. Приближих се и застинах – на всяка една бях аз.
На балната вечер. В казармата. С родителите ми на вилата. На сватбата с първата ми съпруга в гражданското. Имаше и по-скорошни – от магазина до блока, преди няколко години.
Кой беше направил тези снимки? Как? Почувствах тръпки по цялото тяло.
— Господи… — издишах.
Полицаите ме гледаха с неразбиране.
— Познавахте ли я?
— Не! Дори не съм говорил с нея…
Отидох до нейното писалище. Там лежеше дебела тетрадка, а на корицата – моето име. Взех я, отворих и вътре, с подреден почерк и по дати, бе описан целият ми живот. До най-малкия детайл.
„Днес пак купи хляб от пекарната отсреща. Обича да е още топъл…“ „Днес се забави на работа и се прибра тъжен…“ „Днес погледна към прозореца и почти ме видя…“
Затворих очи. Сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам.
Изведнъж от другата стая се чу шум. Подскочихме. Полицаите се спогледаха и отидоха да проверят. Аз останах в антрето, стиснал тетрадката.
Тогава, напълно ясно, зад гърба ми прозвуча тих глас:
— Все пак дойде…
Обърнах се. До прозореца стоеше тя – същата жена, бледа и полупрозрачна, но изглеждаше жива. Гледаше ме в очите и… се усмихваше.
Тайната на дневниците
Вкамених се, неспособен да кажа и дума. Жената до прозореца приличаше на призрак, сянка – а в очите ѝ гореше живот. Гледаше ме така, сякаш е чакала този момент цял живот.
Полицаите се върнаха от другата стая.
— Там няма нищо — каза единият, оглеждайки се. — Какво ви е? Все едно призрак видяхте.
Опитах се да кажа нещо, но не можах:
— Тя… стои тук!
Полицаите се спогледаха и се засмяха. По-възрастният добави с тиха усмивка:
— Човече, май и на вас ви се отрази тази квартира. Задушно, тежко място… нервите не издържат.
Очевидно те не виждаха нищо различно. Жената продължаваше да ме гледа, след което прошепна:
— Те не могат да ме видят. Само ти.
Челото ми се покри с пот, ръцете ми трепереха. Стиснах тетрадката, а тя направи крачка към мен. Фигурата ѝ трептеше, като отражение във вода.
— Защо… защо аз? — измъкнах.
Тя леко наклони глава:
— Защото аз изживях твоя живот.
Не разбирах какво иска да каже и се отдръпнах.
Като видяха състоянието ми, полицаите решиха да приключат.
— Ще вземем документите и вещите — казаха. — А вие по-добре излезте да подишате.
Те излязоха, оставяйки ме сам в апартамента. Вратата се затвори след тях. Останах сам с призрака.
— Какво значи всичко това? — извиках. — Защо имаш мои снимки и записки? Следила ли си ме?!
Тогава се случи нещо неочаквано, дори леко смешно: призракът се разсмя. Първо леко, после по-силно. Смехът ѝ беше чист, като на младо момиче. След това махна с ръка – и една рамка падна право върху главата ми. Изругах, хванах се за челото, а тя не спираше да се смее.
— Винаги си бил забавен — каза с особен тон. — Дори когато се ядосваше.
— Не те познавам! — почти извиках. — Никога не съм те познавал!
— А аз теб те познавам. Цял живот…
Тя се приближи до гардероба и прокара ръка по вратата. Гардеробът изскърца и се отвори. На рафта имаше още тетрадки – десетки. Шокът ме разтърси: всяка беше посветена на мен.
С треперещи ръце взех една и я разлистих. На първите страници – мои детски снимки, подредени като албум. Под тях: „Моето момче. Днес тръгна в първи клас. Вълнуваше се.“
— Но откъде… откъде ги имаш?! — извиках.
Тя дойде по-близо. Видях лицето ѝ ясно: бръчки вече нямаше, кожата бе млада, очите – светли. Пред мен стоеше момиче на около двадесет и пет години.
— Защото съм твоята майка — каза спокойно.
Отстъпих назад.
— Майка ми почина, когато бях на пет!
Тя кимна.
— Да. Но аз останах тук. Заради теб.
Зави ми се свят. Спомних си как съседите разказваха, че жената на осмия етаж живее тук „петдесет години“. Когато сметнах… всичко съвпадаше. Тя се бе нанесла точно когато майка ми си отиде.
— Това е невъзможно… — прошепнах.
В отговор тя протегна ръка и докосна бузата ми. Докосването беше хладно, но нежно.
— Наблюдавах всяка твоя крачка. Целият ти живот. Никога не беше сам.
Бях разтреперан от страх и странна нежност едновременно. Всичко, което знаех, се разпадаше.
В този миг зад вратата се чуха стъпки. Някой влезе. Гласът на полицая:
— Господине, тук ли сте?
Обърнах се. Точно тогава жената изчезна. Само една снимка падна от рафта – като доказателство, че е била там.
Последната усмивка
Полицаят влезе и ме намери седнал в средата на стаята, с тетрадка в ръце и снимки по пода.
— Какво… — започна, но спря, виждайки лицето ми. — Добре ли сте?
Исках да кажа нещо, но думите не излизаха. Как да обясня, че току-що разговарях с призрака на майка си?
— Да… да, всичко е наред — промълвих. — Просто… съм уморен.
Той кимна и излезе в коридора, оставяйки вратата леко открехната.
Останах сам. Погледнах към тетрадките, взех една и я отворих на случаен принцип.
„Днес срещна момиче. Тя му се усмихна, но той се престори, че не забелязва. Той се страхува от щастие…“
Веднага си спомних този момент – преди двадесет години, на спирката, непозната жена ми се усмихна. Бях наскоро разведен, погълнат от мрак. Наистина отвърнах поглед.
Страниците сами се разлистваха. Всяка дума пробождаше спомените ми.
„Днес искаше да заплаче, но се сдържа. Той не умее да плаче.“ „Днес купи подарък за сина си и го скри за утре. Обича изненадите.“
Седнах на пода, скрил глава в ръцете си. Вътре в мен се смесваха болка, страх и нещо нежно.
Тогава отново чух гласа ѝ.
— Мислиш, че те проклинах? Че те преследвам като сянка? Не. Пазех те.
Вдигнах глава – и тя отново бе до прозореца. Млада, красива, с лъчезарни очи.
— Но защо така? — едва се сдържах да не заплача. — Защо се криеше? Защо не се показа?
Тя се усмихна тъжно.
— Защото не можех. Тялото ми си отиде, а душата остана вързана тук. Можех само да наблюдавам. Да записвам. Да пазя всяка твоя крачка. Порасна, стана мъж… но винаги бях наблизо.
— А сега? — прошепнах.
Тя докосна книгата в ръцете ми. Страниците зашумяха, а всички тетрадки по рафтовете започнаха да светят меко, сякаш отвътре ги озаряваше светлина.
— Сега мога да си тръгна — каза. — Дочаках. Сам дойде тук. Видя ме. И най-главното – повярва.
Скочих, усещайки как сърцето ми се свива.
— Не! Остани! Тъкмо открих коя си! Не искам пак да те губя!
Тя поклати глава.
— Вече няма да ме изгубиш. Аз съм във всеки твой спомен. В усмивката на сина ти. Във всяка твоя стъпка.
Образът ѝ започна да се размива, като сутрешна мъгла. Опитах се да я хвана, но ръцете ми усещаха само студения въздух.
— Мамо!!! — извиках.
В този момент токът изгасна. Настъпи пълна тишина – чувах само собственото си дишане.
Паднах на колене, стиснал тетрадката до гърдите си.
…След около минута светлината се върна. Апартаментът беше празен. От нея и тетрадките с меката светлина нямаше и следа. В ръцете ми остана само една – тази с моето име.
Излязох на площадката. Полицаите ме погледнаха учудено.
— Добре ли сте?
Кимнах. Очите ми бяха мокри. За първи път от години плаках.
Изминаха няколко седмици. Апартаментът на осмия етаж стои празен. Скоро ще има нови наем
