Избрах да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да протече спокойно, подредено и сигурно.
Глава първа: Чинии, усмивки и празни столове
Поканих Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да протече спокойно и подредено. Надявах се да поговорим откровено, без да се разсейваме от шума и хаоса наоколо.
Тя се появи с усмивка, която сякаш обещаваше, че всичко ще мине без изненади. Настани се срещу мен, сложи чантата си до стола, а с онзи премерен, уж небрежен жест оправи косата си – явно отработено действие.
Разменихме няколко думи за ежедневието. Тя сподели, че денят ѝ е бил напрегнат, а аз – че моят сякаш няма край. Понякога човек просто има нужда да седне на светло и да се нахрани, без мисли за сметки, срокове или официални писма.
Сервитьорът пристигна, за да вземе поръчката ни.
Тогава Даниела внезапно пребледня.
Не изглеждаше притеснена, по-скоро реагираше на нещо, което не очакваше да види.
Усмихна се прекалено бързо, каза, че след малко ще се върне и без да ме изчака, тръгна към тоалетната.
Сервитьорът остана с тефтерчето си, леко объркан – не беше ясно дали го забавлява ситуацията или му е неудобно.
Изсмях се неловко и поръчах за двама, за да не изглеждам странно. Той кимна и се отдалечи.
След няколко минути Даниела се върна, но този път усмивката ѝ беше престорена, като маска.
Заприказва се по-бързо от преди – питаше за бизнеса ми, дали имам съдружници, дали съм собственик, имам ли кредит, жилището мое ли е или е на банката.
Въпросите валяха един след друг – усещаха се като ситен дъжд, който постепенно те обгръща.
Когато храната пристигна, тя „случайно“ изпусна телефона си. Наведе се под масата, но погледът ѝ беше насочен към моята чантичка на съседния стол, а не към телефона.
Почувствах нещо. Не мога да го обясня – просто инстинктивно знаех, че трябва да внимавам.
Тя се изправи, усмихна се и каза, че явно е тромава. Пое си дъх, сякаш се опитва да прикрие някакъв срам.
Но апетитът ми вече беше изчезнал.
Станах, уж за да оправя сакото си, и тихо се доближих до сервитьора, който подреждаше приборите наблизо.
Погледнах го и прошепнах:
„Познаваш ли момичето, с което съм?“
Той се засмя сухо и поклати глава.
„Да“, каза. „Тя е…“
За миг се поколеба, сякаш не беше сигурен дали да ме предупреди.
Наклони се повече и прошепна:
„Тя е момичето, което идва сама, а си тръгва с чужди подписи.“
Почувствах се така, сякаш ме заляха със студена вода.
„Какви подписи?“
Сервитьорът повдигна рамене.
„Кредитни документи. Поръчки. Договори. Някои мъже идват уверени, тръгват си със сълзи. Други идват бедни и си тръгват с още по-малко.“
„Сигурен ли си?“
Той се усмихна тихо.
„Сигурен съм, защото веднъж я видях да плаче в кухнята. Не заради мъж. Заради забравена лична карта на грешната маса. После се върна – не да се извини, а да провери дали някой я е видял.“
Усетих как сърцето ми се разтуптява по-бързо.
„Какво да направя?“
Сервитьорът погледна към нашата маса. Даниела вече се оглеждаше, но погледът ѝ беше насочен към изхода, не към мен.
„Внимавай“, каза той. „Никой не избягва истината. Само я отлага.“
Върнах се на масата, опитах се да изглеждам спокоен и се усмихнах.
Даниела ме измери с бърз, проницателен поглед – като човек, който проверява дали другият не е заподозрял нещо.
„Всичко наред ли е?“ попита тя, докато режеше салатата на малки парчета.
„Да“, отвърнах. „Просто се сетих за едно писмо от банката.“
„О“, каза тя. „Банките са ужасни.“
Каза го безразлично, все едно говори за времето.
„Ти имаш ли заем?“ попитах я.
Тя се засмя.
„Кой няма?“
„Имам“, казах. „За жилището. За бизнеса. За да изглежда, че всичко ми е наред.“
Тя наклони глава, сякаш ме разбира напълно.
„Понякога човек трябва да рискува“, каза. „Иначе никога няма да живее истински.“
Думите ѝ бяха красиви, но в очите ѝ не видях топлина.
Тогава осъзнах, че тази вечер едва сега започва.
Глава втора: Дългове под килима
Когато си предприемач, отвън всичко изглежда подредено – като папка с документи, но вътре се крият петна, сгъвки и подписи, които не ти дават покой.
Имах малка фирма – не беше голяма, но я чувствах своя. Работех с доставки, договори и търговия – всичко вървеше по навик, докато не направиш грешка, способна да обърне всичко.
Купих си жилище на кредит. Банката беше като невидим съквартирант, който всеки месец ми отнемаше част от въздуха.
Баща ми, Стефан, често казваше с увереността на човек, видял много: „Ще се оправи“. Така мисли едно поколение, което знае как се оцелява.
Оцеляването обаче винаги има своята цена.
Една вечер ми призна, че е изтеглил заем.
„За какво?“ попитах.
Гледаше в масата, сякаш там ще намери отговора.
„За да помогна на един приятел.“
Това изречение е като капан – стъпиш ли, пропадаш.
„Колко?“ попитах.
Промърмори някаква сума, която предпочитам да не повтарям – достатъчно голяма, за да тежи на гърдите ми като камък.
„Защо не ми каза?“
„Не исках да те натоварвам.“
Това изречение означава само, че вече си натоварен – просто още не го знаеш.
Майка ми, Росица, беше тиха и мила жена. Тя миеше чиниите така, сякаш може да измие и проблемите – но те си оставаха.
Сестра ми Невена учеше в университета – умна, решителна и вярваща в справедливостта. Понякога тази нейна вяра в правилата ме дразнеше. Аз вече знаех, че правилата са за хора без връзки.
Невена изтегли студентски заем, за да не натоварва семейството.
„Ще го върна“, казваше тя. „Ще ти върна и всичко, което си ми дал.“
„Не ми дължиш нищо“, отвръщах.
Тя ме гледаше така, сякаш не ми вярва.
Понякога имах усещането, че всички у дома крием невидими сметки – не ги показваме, но често ги проверяваме, за да сме сигурни, че още са там.
И точно тогава се появи Даниела.
Като искра.
Като нож.
Като предупреждение за неприятности.
Глава трета: Усмивка с въпроси за пароли
След онази вечер в ресторанта не успях да заспя. В мислите ми се въртяха думите на сервитьора – вече го наричах Тихомир, заради спокойния му поглед.
На следващия ден Даниела ми писа – съвсем кратко.
Попита как съм.
Попита дали искам да се видим.
Попита и дали си спомням за „онези документи“, които бях споменал.
Думата документи ме накара да се стъписам.
Кой пита за документи след вечеря?
Срещнахме се в кафене без особен характер. Тя се появи с нова рокля и парфюм, но със същия поглед.
„Знаеш ли“, каза тя, „ти си различен.“
„От кого?“
„От другите мъже“, каза тя и се засмя. „Те все искат да се показват. Ти сякаш се криеш.“
„Не се крия“, казах. „Пазя се.“
Тя наклони глава.
„Пазиш се от мен ли?“
„Пазя се от всичко“, отвърнах. „Светът е пълен с усмивки, които ти взимат бъдещето.“
Усмивката ѝ за миг изчезна, но после отново се появи.
„Страхът не ти отива“, каза тя.
„На никого не му отива“, отвърнах. „Но всички го носим.“
Тя се наведе по-близо.
„Имам идея“, прошепна. „Възможност. Нещо, което може да ти донесе пари. Много пари.“
„Какво?“
Тя се огледа.
„Един човек търси партньор“, каза. „Предприемач. Със стабилен доход и добра история. Някой, който може да подпише, че е надежден.“
„Да подпиша какво?“
„Нищо страшно“, каза тя, все едно говори за десерт. „Само гаранция. Само временно. После всичко се оправя.“
Тези думи вече съм ги чувал – „само временно“, „нищо страшно“, „после“.
„Кой е този човек?“ попитах.
Тя се усмихна.
„Крум.“
Името не ми говореше нищо, но начинът, по който прозвуча, беше като предупреждение.
„Не го познавам“, казах.
„Ще го познаеш“, каза тя. „И ако си умен, ще го харесаш.“
„А ако не съм?“
Усмивката ѝ стана още по-тънка.
„Тогава не знам дали ще ти е лесно.“
Излязох от кафенето с усещането, че съм докоснал нещо студено и опасно.
Глава четвърта: Тихомир и истината зад масата
Върнах се в ресторанта, откъдето започна всичко. Не бях сигурен как изглеждам отстрани, но нещо не ми даваше покой.
Тихомир веднага ме позна.
„Върна се“, каза, без да задава излишни въпроси.
„Как се казваш?“ попитах.
„Тихомир“, отвърна. Точно както вече го бях нарекъл наум.
Това съвпадение ме накара да се почувствам още по-неспокоен – сякаш всичко е било предначертано.
„Кажи ми всичко, което знаеш за нея“, поисках.
Тихомир избърса ръцете си и погледна към кухнята.
„Тя идва тук отдавна“, каза. „Понякога сама, друг път с мъже. Все такива – костюми, часов
