Избрах да поканя Даниела в елегантен ресторант, защото исках вечерта да протече спокойно, подредено и сигурно.

Съдържание на статията

Глава първа: Чинии, усмивки и празни места

Поканих Даниела в скъп ресторант, защото там всичко е под контрол — светлината, музиката, разстоянието между хората. Исках разговорът ни да е подреден и чист, без случайни погледи и без ненужни сцени.

Тя дойде навреме, с усмивка, която обещаваше спокойствие. Седна срещу мен, остави чантата до стола и отметна косата си с онзи жест, който изглежда като импулс, но всъщност е упражняван до съвършенство.

Започнахме с дребни приказки. Денят ѝ бил тежък. Моят — безкраен. Понякога ти се иска просто да седнеш на светло, да ядеш бавно и да не мислиш за писма, срокове и сметки.

Сервитьорът се появи с тефтера.

И точно тогава Даниела пребледня.

Не като човек, който се притеснява. По-скоро като човек, който е видял нещо, което не е трябвало да види.

Усмивката ѝ се върна за секунда, бърза и куха.
— Само момент — каза и тръгна към тоалетната, без да ме погледне.

Сервитьорът остана на място, неловко колебаейки се дали да чака или да се оттегли. Аз се засмях несигурно и поръчах за двама, за да не изглежда странно. Той кимна и си тръгна.

Когато Даниела се върна, лицето ѝ беше подредено. Усмивката — по-скоро грим, отколкото чувство.

Започна да говори много. Прекалено много. И най-вече — да пита.

Как върви бизнесът ми? Имам ли съдружници? Фирмата на мое име ли е? Апартаментът мой ли е или на банката? Имам ли кредити? Колко? За какво?

Въпросите се сипеха като ситен дъжд — първо досадно, после тревожно.

Когато донесоха храната, тя „случайно“ изпусна телефона си. Наведе се под масата, но очите ѝ не търсеха телефона. Търсеха моята чанта, оставена на съседния стол.

Не мога да обясня как разбрах. Просто в мен се включи някаква лампа: внимавай.

Тя се изправи, усмихна се и се извини, че е тромава. Вдиша дълбоко, все едно е избегнала неудобство.

Само че апетитът ми беше изчезнал.

Станах уж да оправя сакото си и се приближих към сервитьора, който подреждаше прибори наблизо.

— Познаваш ли жената, с която съм? — прошепнах.

Той ме погледна така, сякаш това не беше първият такъв въпрос. Усмихна се сухо, почти тъжно.

— Познавам я — каза. — Тя е от онези, дето идват сами… и си тръгват с чуждо име.

Кръвта ми изстина.

— Какво значи „чуждо име“?

Сервитьорът сви рамене.
— Договори. Поръчки. Кредитни заявления. Винаги има по една салфетка, по един лист, по една „дреболия“. Едни си тръгват с гордост, други — със сълзи. Трети идват бедни и си тръгват още по-бедни.

— Сигурен ли си? — попитах, въпреки че вече бях.

Той издиша през носа.
— Видях я веднъж да плаче. Не за мъж. А защото някой беше забравил личната си карта на грешната маса. После се върна — не да се извини, а да провери кой е гледал.

Сърцето ми тропаше в ушите.

— Какво да правя?

Сервитьорът хвърли поглед към нашата маса. Даниела вече се оглеждаше — но не търсеше мен. Търсеше изход.

— Пази се — каза тихо. — Истината не се избягва. Само се отлага.

Върнах се на мястото си и сложих усмивка, каквато не чувствах. Даниела ме измери с бърз поглед, сякаш проверява дали нещо е мръднало.

— Всичко наред ли е? — попита, докато режеше салатата си на прекалено дребно.

— Да — отвърнах. — Просто се сетих за едно писмо от банката.

— Ох… банките са кошмар — каза тя безцветно, сякаш говори за времето.

— Ти имаш ли заем? — попитах.

Тя се засмя леко.
— Кой няма?

— Аз имам — казах. — За жилището. За бизнеса. За да изглежда, че ми е лесно.

Тя наклони глава с „разбираща“ физиономия.
— Понякога трябва да рискуваш. Иначе никога няма да живееш.

Думите ѝ звучаха красиво. Само че в очите ѝ нямаше нито топлина, нито истина.

И тогава разбрах: вечерта не беше среща. Беше проверка.

Глава втора: Дълговете, които не се виждат

Отстрани животът на предприемача изглежда гладък — като чиста папка с етикет. Само дето вътре има смачкани листове, петна от тревога и подписи, които тежат нощем.

Имах малка фирма. Нищо огромно, но мое. Доставки, договори, малки сделки, постоянни рискове. Всичко върви, докато не се спънеш в нещо, което изглежда дребно… и те събаря.

Апартаментът беше на кредит. Банката беше като невидим съквартирант, който всеки месец идва да си вземе част от спокойствието.

Баща ми, Стефан, винаги казваше с онова поколенческо спокойствие:
— Ще се оправи.

Но оцеляването също има цена.

Една вечер ми призна, че е взел заем.

— За какво? — попитах.

Той гледаше масата, сякаш там има спасение.
— За да помогна на приятел.

Това изречение е клопка. Влезеш ли в него, започваш да падаш.

— Колко? — попитах.

Каза сума, от която гърлото ми пресъхна.

— Защо не ми каза?

— Не исках да ти тежи.

Това е другата фраза, която значи: вече ти тежи, просто още не си го осъзнал.

Майка ми, Росица, беше тиха. Миеше чиниите така, сякаш ако ги търка достатъчно, ще изтрие и тревогите. Но тревогите не се мият.

Сестра ми Невена учеше в университета. Вярваше в правилата. Аз вече знаех, че правилата са за хората без връзки.

Тя си изтегли студентски кредит „да не ни натоварва“.

— Ще го върна — казваше. — И всичко, което ти си ми помагал.

— Не ми дължиш нищо — отвръщах.

Но очите ѝ винаги казваха: няма безплатно.

И точно тогава, в тази умора, в този натиск… се появи Даниела.

Като искра.

Като нож.

Като обещание, което мирише на капан.

Глава трета: Усмивката, която търси пароли

След ресторанта не спах. В главата ми беше само онзи сервитьор — спокойният, с поглед на човек, видял твърде много. Бях го кръстил мислено Тихомир.

На следващия ден Даниела се обади. Кратко. Стегнато.

Попита дали съм добре.
Попита дали ще се видим.
Попита дали съм се сетил за „документите“, които бях споменал.

Документите.

Кой нормален човек пита за документи след вечеря?

Срещнахме се в безлично кафене. Тя дойде с нова рокля, нов аромат, но със същите очи — хладни и будни.

— Знаеш ли… ти си различен — каза.

— От кого?

— От другите. Те се фукат. Ти… се пазиш.

— Не се крия — отвърнах. — Просто съм се научил.

Тя се усмихна.
— От мен ли се пазиш?

— От света — казах. — Той е пълен с усмивки, които ти взимат бъдещето.

За миг усмивката ѝ се счупи. После пак се сглоби.

— Имам нещо за теб — прошепна тя. — Възможност. Партньорство. Пари.

— Какви пари?

Огледа се, сякаш стените слушат.
— Един човек търси надежден предприемач. Някой с доходи, с история. Някой, който може да подпише.

— Да подпише какво?

— Нищо страшно. Само гаранция. Само временно. После всичко се оправя.

„Само“, „временно“, „после“. Думите, с които се подписват най-лошите решения.

— Кой е този човек?

Тя каза името сякаш е парола:
— Крум.

Не го познавах. Но начинът, по който го изрече, ме накара да усетя студ по гръбнака.

— Няма да подпиша нищо — казах.

— Ще подпишеш — отвърна тя спокойно. — Ако си умен.

— А ако не съм?

Усмивката ѝ стана тънка.
— Тогава не знам дали ще ти е лесно.

Излязох от кафенето с усещането, че съм докоснал лед, който гори.

Глава четвърта: Тихомир и истината, която не се сервира

Върнах се в същия ресторант. Не знаех дали изглеждам като преследвач, но знаех, че ако не разбера, ще се озова в чужда игра.

Тихомир ме позна веднага.

— Пак си тук — каза.

— Как се казваш?

— Тихомир.

Замръзнах за секунда. Точно така го бях нарекъл в главата си.

— Кажи ми всичко, което знаеш за нея — поисках.

Той избърса ръцете си, огледа набързо залата.
— Тя идва отдавна. Понякога сама, понякога с мъже — все един и същи тип. Костюми. Часовници. Самочувствие.

— И после?

Тихомир се приближи и снижи гласа:
— После идват други. Не да вечерят. Да търсят. Питат за имена. За подписи. За „гаранции“.

— Крум ли? — прошепнах.

Погледът му се втвърди.
— Не го казвай на висок глас.

— Значи е истина…

Тихомир кимна едва-едва.
— Ако се срещнеш с него, няма да те заплашва. Ще те накара сам да поискаш да го послушаш.

— Как?

— С дълг. Или със страх. Понякога и с двете.

Точно тогава телефонът ми вибрира.

Съобщение от Даниела:
„Утре в 19:00. Ще те запозная с Крум. Ела сам.“

Вдигнах очи към Тихомир.

— Какво да правя? — попитах.

Той ме гледа дълго, после каза:
— Има само един начин да спечелиш срещу такива хора. Да не играеш по техните правила.

— А по чии?

Тихомир се усмихна криво.
— По правилата на истината. Тя е бавна, но реже дълбоко.

В този момент разбрах: следващата вечер няма да е среща.

Щеше да е избор.

Глава пета: Подписът

На следващия ден не отидох сам.

Отидох с адвокат — приятел от университета, който ми дължеше услуга. И с една папка: извлечения, стари писма от банки, договори, които не бяха мои, но носеха моя адрес — дребни следи, които Даниела вече беше опитала да остави.

Крум се появи точно в 19:00. Не изглеждаше като престъпник. Изглеждаше като човек, на когото всички казват „господин“.

Даниела седеше до него, спокойна и красива, все едно това е просто бизнес среща.

— Радвам се, че дойде — каза Крум. — Само един подпис и животът ти става по-лесен.

— Не — отвърнах.

Даниела не мигна, но ръката ѝ се стегна върху чашата.

— Не разбираш — каза Крум. — Това не е предложение. Това е помощ.

— Помощта не идва с „гаранция“ — казах. — И не идва чрез хора, които събират подписи като трофеи.

Извадих телефона си и пуснах запис.

Гласът на Тихомир: „…тя идва сама, а си тръгва с чуждо име…“

Настъпи тишина.

Крум се усмихна. Но усмивката му беше празна.
— Много смело.

— Не — казах. — Просто съм уморен да ме взимат за глупак.