ИЗГОНИХ БАБА И ДЯДО, КОИТО МЕ ОТГЛЕДАХА, ОТ МОЕТО ЗАВЪРШВАНЕ, СЛЕД КАТО РАЗБРАХ ИСТИНАТА.
Казвам се Сара и животът ми започна с трагедия. Едва на две години загубих майка си в катастрофа, а баща ми ни изостави. Баба и дядо ме приютиха и станаха моето семейство, моят свят. Те ми дадоха обич, подкрепа и сила да завърша училище и да продължа напред.
Денят на дипломирането трябваше да бъде съвършен. Бях изпълнена с вълнение, знаейки, че баба и дядо ще ме гледат с гордост, когато получа дипломата си. „Това е за вас“, помислих си, докато обличах тогата си.
И тогава чух глас:
— Сара?
Обърнах се и видях непознат мъж. Лицето му беше изморено, но приветливо.
— Да, аз съм… — отвърнах предпазливо.
Той се усмихна тъжно:
— Аз съм твоят баща.
В този миг светът ми спря.
— Баща ми? Не… той ме изостави още като дете.
Лицето му се помрачи.
— Не е вярно. Търсих те години наред. Баба ти и дядо ти ме държаха далеч от теб.
Той извади портфейла си и ми показа стара снимка. На нея бях аз, малко момиченце, в прегръдките на младия мъж, когото едва помнех.
Сърцето ми заби лудо.
— Какво? Те ми казаха, че си ме изоставил…
Баща ми отвори телефона си и показа съобщения. Гневни думи от баба ми. Заплахи. Молби да стои настрана.
— Те не ме искаха близо до теб, Сара.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Но… защо биха ми излъгали?
— Не знам, но аз винаги съм искал да бъда част от живота ти.
Погледът ми се насочи към баба и дядо. Те седяха сред публиката, усмихнати, щастливи. Гневът в мен избухна.
— Махайте се! — казах високо, а гласът ми трепереше от ярост.
Баба ме погледна шокирано:
— Сара, какво…
— Лъгали сте ме! Държахте баща ми далеч през всичките тези години! Просто си тръгнете!
Баща ми сложи ръка на рамото ми.
— Благодаря ти, Сара. Знам, че това е тежко.
— Защо са го направили?
— Не знам. Но можем да поговорим. Дай си време.
По-късно, в едно кафене…
Седях срещу него, а кафето ми изстиваше.
— Разкажи ми всичко. От самото начало.
Той въздъхна:
— Когато срещнах майка ти, бяхме млади и влюбени. Но баба ти и дядо ти ме мразеха. Смятаха, че не съм достатъчно добър.
— Защо?
— Нямах престижна работа. Когато ти се роди, нещата станаха още по-зле. Започнаха да ме отблъскват.
— Но защо не ме потърси?
Той отново отвори телефона си. Съобщенията от баба ми бяха там.
— Те не ми позволиха.
Пръстите ми трепереха, докато четях.
— Не мога да повярвам…
— Мислели са, че те защитават.
— Тогава защо дойде сега?
Той въздъхна дълбоко:
— Имам син. Полубрат ти. Той е болен, Сара. Нуждаем се от пари.
Гневът и съжалението се сблъскаха в мен.
— Защо не ми каза веднага?
— Не исках да развалям деня ти.
Въздъхнах тежко.
— Всичко това е твърде много.
— Разбирам. Помисли си. Няма да изчезна.
Истината
Върнах се у дома. Взех лаптопа на дядо и започнахме да търсим.
Открихме профила на баща ми. На снимките той беше с жена и малко момче. Момче, което изглеждаше здраво.
— Това ли е брат ми?
Баба посочи публикация. Момчето играеше футбол, усмихнато и енергично. Никаква болест.
Истината ме удари като гръм.
— Баща ми ме излъга.
Баба ме прегърна:
— Съжаляваме, Сара.
Сълзите ми се стичаха, докато шепнех:
— Трябваше да ви вярвам…
Последната среща
На следващия ден баща ми дойде:
— Взе ли парите?
Поклатих глава.
— Не мога да ти дам нищо.
Лицето му се промени.
— Но това е за брат ти…
— Знам, че лъжа. Видях снимките. Той не е болен.
Очите му пламнаха от гняв:
— Станала си като тях.
— Може би трябваше да стоиш настрана.
Той стисна устни и си тръгна.
Гледах след него, чувствайки странна смесица от облекчение и тъга.
Истината най-накрая беше разкрита.
