Когато дъщеря ми преброи някого, когото не можехме да видим
Когато дъщеря ми преброи някой, когото ние не виждахме
Една вечер, докато дъщеря ни беше на около две години и половина, я попитахме: „Колко души живеят у дома?“ Очаквахме да чуем „четири“ – аз, съпругът ми, тя и по-малкият ѝ брат. Вместо това, тя отговори с пълна увереност: „Пет.“
В началото си помислихме, че брои и котката, и се разсмяхме. Тя обаче веднага поклати глава в знак на отрицание.
„Не, мамо. Татко. Аз. Малкият брат. И…“
Тя спря на мига. Гласът ѝ стана тих и посочи към празния коридор. Аз и съпругът ми се спогледахме – и двамата бяхме хем изненадани, хем объркани.
„Кой е това, мила?“ – попитах с възможно най-спокойния тон.
„Милата госпожа“, прошепна тя. „Тя ми пее, когато не мога да заспя.“
В стаята настъпи онова особено мълчание, което не знаеш дали да прекъснеш с усмивка или с настръхване. Първо помислих, че е въображаем приятел – децата често си създават такива образи на тази възраст. Но после си спомних за баба ми, която си отиде години преди дъщеря ми да се появи. Тя имаше една любима приспивна песен… същата, която дъщеря ми понякога си тананикаше.
Дали това е просто случайност, плод на детското въображение, или нещо, което не мога да обясня? Не знам. Но в онази вечер, когато я завивах за сън, осъзнах нещо важно: семейството невинаги е само хората, които виждаме и броим. Понякога близостта остава, дори когато някой вече не е с нас. Любовта понякога намира начин да се усеща.
И може би… наистина сме петима.
Тази случка ми припомни, че семейството не винаги е само видимите лица край масата. Присъствието понякога се усеща по други начини. Детските думи често връщат на възрастните мисълта, че връзките между хората могат да надхвърлят това, което виждаме. Историята оставя въпроса отворен: къде свършва семейната близост?
Интересното в тази история е, че детското възприятие може да ни изненада и да ни накара да се замислим колко различни са формите на близост. Понякога отговорите не се побират в обичайното броене.
