Когато отново видях огромната дървена маса, ми се стори, че е пораснала заедно с всички наши страхове.

Още щом зърнах масивната дървена маса, ме връхлетя чувството, че тя е остаряла заедно с нашите премълчавания. Не просто мебел, а свидетел – неподвижен, търпелив, готов отново да приеме присъдите ни.

Стоеше в средата на трапезарията като съдия. Покривката бе изпъната без гънка, сякаш баба Елена я бе укротила само с поглед. Чиниите тежаха на местата си, приборите бяха подредени с военна точност, а чашите иззвънтяваха едва доловимо, щом някой минеше край тях, като нервен тик.

Мирисът на печено пиле и топъл царевичен хляб изпълваше стаята, но под него се прокрадваше друг аромат – сух, остър, неприятен. Мирисът на неизречено.

Баба командваше от кухнята, без да повишава глас. Това беше по-страшното. Дядо Георги в хола повтаряше старата си история за риболова и Северната звезда пред чичо Даниел, но този път думите му звучаха като от човек, който знае, че номерът вече не минава.

Стоях на прага с палтото в ръка, а под кожата ми се свиваше нещо, което отказваше да се нарече страх.

Майка ми излезе от коридора. Усмивката ѝ беше от онези, които се учат наизуст.

„Дойде“, каза. Не ме прегърна. Огледа ме, сякаш проверяваше дали не нося бомба.

„Тук съм.“

„Сядаш до мен“, прошепна. „Каквото и да стане – не скачай. И не казвай всичко, което мислиш.“

Първата фраза за вечерта.

Не казвай всичко, което мислиш.

В хола дядо ме забеляза и разтвори ръце. Усмихна се широко, но сигурността в очите му липсваше. Приличаше на играч, който вече е изгубил, но продължава да блъфира.

Прегърнах го. Миришеше на сапун, дърво и нещо старо, прашно – като папка с документи, отваряна твърде рядко.

Чичо Даниел се изправи, усмихна се театрално.

„Малката Лора. Пораснала си.“

„Недей така“, казах.

Смехът му избухна и угасна рязко, сякаш някой дръпна шалтера.

От кухнята се чу гласът на баба:

„След десет минути всички на масата. Без мотане. Искам всичко да мине като хората.“

Като хората.

Втората фраза.

В нашия речник това означаваше без истина и без скандал. Само привидност.

Глава втора

Първият ми спомен за тази маса беше смешен. После стана легенда.

Бях на шест. Краката ми висяха във въздуха, приборите изглеждаха като оръжия. Всички говореха едновременно, а дядо за пореден път разказваше за Северната звезда.

В детската градина ни бяха казали, че семейните вечери са за споделяне.

Реших да споделя.

Станах и тържествено заявих:

„Бабо, да ти кажа ли какво правите с дядо, когато сте сами?“

Тишината падна като капак.

Баба замръзна. Дядо пребледня. Майка се задави. Баща ми прошепна реплика, която по-късно щеше да използва при всеки скандал:

„О, Боже…“

„Какво си видяла, скъпа?“, попита баба внимателно.

Аз изкрещях гордо:

„ТЯ ГО КАРА ДА СГЪВА ПРАНЕТО!“

Смехът избухна. Тогава беше невинно.

По-късно това се превърна в код.

Сгъни прането означаваше: прикрий, подреди, скрий.

И точно преди тази вечеря аз открих нещо, сгънато по-грижливо от всеки чаршаф.

Глава трета

Баба ме изпрати за покривка от стария шкаф в коридора. Този, който миришеше на лавандула и минало.

Докато ровех, нещо падна. Пакет документи, стегнат със стар ластик. Не бележки. Живот.

Развързах го.

Договори. Заеми. Подписи. Срокове.

Името на баща ми.

Написано с почерка на дядо.

Имаше нотариален акт. Подпис, който не беше негов.

Някой беше заложил дома ни.

Сгъни прането.

Когато чух стъпките на баба, върнах всичко както си беше. Ръцете ми трепереха.

„Какво правиш?“, попита.

„Търся покривка.“

Погледна ме дълго.

„Някои неща не са за деца.“

Но вече не бях.

„Не пипай това, Лора.“

Третата фраза.

Глава четвърта

Баща ми закъсня.

Влезе уморен, пречупен.

„Всичко е наред“, каза.

Четвъртата фраза.

Значеше обратното.

Седнахме. Никола се наведе към мен.

„Има призовка“, прошепна. „За дядо. За баща ти. И за мен.“

Погледнах масата.

Този път истината щеше да има печат.

Глава пета

Чичо Даниел говореше много. Винаги така – шумът беше неговият щит.

Спомена човек на име Виктор. Партньор. Пари. Шанс.

Баба спря.

„Не говори за това тук.“

„Защо?“, ухили се той. „Може да ни спаси.“

Дядо се оживи.

„Може би е време да продадем…“

„Какво?“, прекъсна го баба. „Къщата? Или мълчанието?“

Настъпи тишина.

Баща ми остави лъжицата.

„Аз ще кажа“, каза той.

Майка се опита да го спре.

Той поклати глава.

„Свърши.“

Погледна дядо.

„Подписал си вместо мен.“

Дядо не отрече.

„Сгънах прането“, каза тихо.

Тогава разбрах.

Масата не беше съдия.

Тя беше сцена.

И този път нямаше завеса.

Telling Admin