Купих кафе на бездомен мъж, но не очаквах да го видя отново… и то в първа класа!

Джими беше смаян, когато бездомният мъж, на когото по-рано купи кафе, се качи на самолета и седна до него в първа класа. Кой беше той? И защо изобщо молеше за пари?

Никога не бях мислил за съдбата, докато не срещнах Кати.

Преди три месеца тя влезе в живота ми и само за няколко седмици стана моят свят. Хората ме смятаха за луд, когато ѝ предложих брак само след месец, но не можех да пренебрегна усещането, че с нея всичко е точно както трябва.

Споделяхме еднакъв поглед върху живота, една и съща страст към ските и дори общо увлечение по научната фантастика. Сякаш самата вселена ми нашепваше: „Тя е правилната.“

И ето ме сега, на път да се запозная с родителите ѝ.

Кати ме беше предупредила за баща си, Дейвид. Строг човек, който рядко дава одобрението си, но с голямо сърце и безусловна любов към дъщеря си.

Признавам – бях уплашен. Знаех, че имам само един шанс да му покажа, че съм достоен за дъщеря му, и не исках да го проваля.

Отидох на летището по-рано – нервите не ми даваха мира, и реших да убия време в едно кафене наблизо.

Ароматът на прясно кафе и разговорите на хората ми помогнаха да отклоня мислите си от предстоящата среща.

Тогава го видях.

Влезе мъж със захабени дрехи, с лице, прорязано от следите на труден живот. Очите му бяха уморени, но търсещи.

Наблюдавах го как се приближава към няколко маси. Хората отказваха да му помогнат, отвръщаха поглед или се извиняваха набързо.

Накрая той застана пред мен.

— Извинете, бихте ли ми дали малко пари? Само за едно кафе.

Поколебах се. Първата ми реакция беше да откажа – не защото не ми пукаше, а защото не знаех дали мога да му се доверя.

Но имаше нещо различно в него. Не настояваше. Дори изглеждаше засрамен, че проси.

— Какво кафе искаш? — попитах.

— Ямайка Блу Маунтин.

Замръзнах. Това беше най-скъпото кафе в менюто.

Шегуваше ли се?

Но лицето му беше напълно сериозно.

— Защо точно това?

— Днес ми е рожден ден. Винаги съм искал да го опитам.

Част от мен не му повярва.

Но друга част реши, че няма значение.

— Добре.

Купих му кафето. И не само това – взех му и парче торта.

— Какво е рожден ден без торта? — засмях се.

Тогава го поканих да седне.

— Разкажи ми историята си.

Той се поколеба. Но после се настани внимателно на стола и заговори.

Каза, че се казва Дейвид. Че преди години е загубил всичко – семейството си, дома си, работата си.

Не се оправдаваше.

Говореше с откровеност, която ме впечатли.

Когато свърши разказа си, в гърлото ми заседна буца.

Пъхнах му 100 долара, но той се опита да ми ги върне.

— Приеми ги като подарък. И честит рожден ден!

Оставих го в кафенето, мислейки си, че повече няма да го видя.

Колко грешах.

На летището се настаних в първа класа.

Кати ми написа:

— „Сигурна съм, че татко ще те хареса!“

Но точно тогава някой влезе в самолета и тръгна по пътеката към мен.

Сърцето ми спря.

Беше той.

Но вече не носеше старите дрехи.

Сега беше в перфектен костюм.

Със скъп часовник.

И седна точно до мен.

— Имаш ли нещо против? — попита спокойно.

Стоях онемял.

— Какво… какво става?

Той се засмя.

— Да го наречем… изпит.

— Изпит?!

Той кимна.

— Аз съм Дейвид. Бащата на Кати.

Земята се разклати под краката ми.

— Чакай… ТИ си бащата на Кати?!

— Точно така.

Не можех да повярвам.

— Значи всичко това беше тест?

— Необходим тест.

— Защо?

Той се усмихна.

— Защото исках да видя кой си наистина.

„Винаги съм вярвал в практичния подход“, каза.

— Лесно е да бъдеш добър, когато всички гледат. Но какво правиш, когато няма кой да те съди?

Ти показа какъв човек си, без да знаеш кой съм.

И затова…

…Добре дошъл в семейството.