Мъжът ми ми писа, че ще се върне 2 дни по-рано от командировката си.

Партньорът ми разказва, че докато бил малък, често нощем долавял шепот и говорене от една от стаите. Един ден, движен от любопитство, решил да влезе, но някой го ударил толкова силно по гърба, че изгубил съзнание. Когато се освестил, на гърба му се виждала голяма следа, напомняща драскотина от масивни лапи, която и до днес личи. Наистина стряскащо преживяване.

Десет години след като котката ми почина, продължавах да чувам нейното мяукане. Понякога си внушавах, че си въобразявам. С нея имахме свой ритуал: тя ме викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тя идваше да се сгуши до мен. Веднъж чух мяукане навън, сякаш котката е съвсем близо. След това се чу моят собствен глас, който извика „Клайд!“, все едно идва отдалече. Това се случи няколко пъти и доста ме смути, затова се прибрах вътре.

Съпругът ми почина осем дни преди раждането на дъщеря ни. Тогава синът ни беше на пет. Когато споделих това с приятел, синът ми каза, че баща му идвал всеки ден в училището им в продължение на седем години, а после изведнъж спрял да се появява и повече никой не го видял.

Той описваше човек, който по всичко приличал на баща му и се държал като него. И дъщеря ми потвърди същото. И до сега не мога да си обясня кой е бил този човек, тъй като баща им вече не беше между живите.

Имаше едно момиче, което беше много влюбено в мен, но аз не изпитвах същото. След училище не мислех за нея, но едно лято, когато се прибрах, се оказа, че тя се е преместила точно срещу нашия блок.

Никога не съм й казвал адреса си. За да не изглеждам груб, се запознах с родителите й и поздравих съседите. От майка й разбрах, че самата тя е поискала да се преместят там. Не знам дали беше нарочно или просто случайност, но в голям град това изглежда малко вероятно.

Бях на 15, когато за първи път останах сам вкъщи и чух смях и тичане на малко дете по пода. Къщата ни беше на един етаж, навсякъде имаше килими, освен в кухнята.

Една лятна нощ, докато още бях ученик, заспах с отворен прозорец. Около 3 през нощта ме събуди дълго свирене на кола. Бях полубуден и не разбирах откъде идва. Изведнъж до мен стигна женски вик: „Някой, моля, помогнете!“

Веднага отидох при майка ми с молба да се обади на 911. Тя набра номера и за броени минути дойдоха полицаи, които огледаха района с фенери, но не намериха нищо и си тръгнаха. На следващия ден разпитахме съседите, но никой не беше чул или видял нещо странно.

И до днес това преживяване ме плаши.

Докато пътувах с лондонското метро, забелязах човек срещу мен с много цветна тениска. Следях го през цялото време, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Качих се на ескалатора, но го зърнах да се движи по насрещния ескалатор, идващ отвън.

Това нямаше как да се случи, след като го оставих във влака, и наистина ме изплаши.

В един сън имахме три деца и всичко беше спокойно и приятно, докато изведнъж не изчезнаха, като при Танос. Събудих се със особено усещане.

Една седмица по-късно разбрах, че съм бременна с тризнаци. Едното бебе загубих при спонтанен аборт, второто не оцеля, а третото се наложи да бъде премахнато по медицински причини, за да спасят живота ми.

Това беше най-ужасяващото чувство, което съм изпитвала.

Когато бях на 15, родителите ми отсъстваха през уикенда. Докато спях, ме събудиха странни гласове. Слязох долу и видях телевизора на максимален звук с „бял шум“, радиото работеше на нощна програма, печката беше включена, а хладилникът – отворен. Всички прозорци и врати обаче бяха заключени.

Не мигнах цяла нощ и така и не намерих обяснение за случилото се.

Като дете лежах на пода в стаята си с отворена врата, докато родителите ми гледаха телевизия в хола към 1 през нощта.

Опитах да стана, за да отида до тоалетната, но все едно гледах как го правя, без наистина да се движа. След петия опит осъзнах, че не съм мръднал. Бях парализиран – не можех да говоря, да помръдна или да викам родителите си. Изпитвах усещането, че нещо е взело душата ми и ме е приковава на място. Заплаках чак когато баща ми ме взе и ме сложи в леглото.

Когато бях на седем, живеехме в къща, чийто предишен собственик беше починал. Родителите ми не вярваха в паранормални явления и не очакваха нищо необичайно.

Моята стая винаги беше най-студената. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от края на леглото. Не извиках – бях твърде шокирана и вероятно съм припаднала, защото следващото, което помня, беше сутринта.

Никога не разказах това на родителите си, страхувайки се да не решат, че си измислям, но лицето му още ми е пред очите.

Преди години в края на един разсадник имаше изоставена стара къща. Чухме, че там ще има парти. Един ден с приятел и неговата приятелка тръгнахме натам с храна, разчитайки само на светлината на луната.

Колкото повече наближавахме, толкова повече жаби започваха да квакат – накрая хиляди жаби вдигаха такава врява, че нищо друго не се чуваше, все едно ни предупреждаваха да не влизаме в тъмната стъклена къща.

Не рискувахме – върнахме се с храната у дома, където беше сигурно.

Партньорът ми е споделял, че като дете често е чувал шепот и разговори нощем в една от стаите. Един ден влязъл да провери и бил ударен силно по гърба, след което припаднал.

След като дошъл на себе си, забелязал голяма драскотина на гърба си, приличаща на следа от големи лапи, която все още си личи. Много плашещо.

Съпругът ми ми написа, че ще се върне от командировка два дни по-рано. В понеделник се прибра и ми се извини, че не ме е предупредил за по-ранното си прибиране. Казах му: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона, за да му покажа, и двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме толкова объркани, че решихме, че може би някой колега се шегува. После обаче видяхме, че съобщението е изпратено само час по-рано, когато съпругът ми е бил сам в колата. Така и не разбрахме кой е пратил тези две съобщения, но поне други такива не сме получавали оттогава.

Тези разкази се движат по тънката граница между действителността и необяснимото. Понякога няма рационално обяснение за случващото се, но спомените остават завинаги.

Естествено, разказите от този тип винаги ще пораждат въпроси – дали са плод на въображение или нещо повече? В крайна сметка, границата между обикновеното и мистерията често е неуловима.

Telling Admin