Мъжът ми ми писа, че ще се върне 2 дни по-рано от командировката си.
Партньорът ми често разказва как, докато е бил дете, нощем в една стая е долавял шепоти и разговори. Един ден, подтикнат от любопитство, влязъл вътре и тогава някой го ударил по гърба толкова силно, че е изгубил съзнание. Когато се съвзел, на гърба му се появила голяма следа, наподобяваща драскотина от едри лапи, която не е изчезнала и до днес. Определено е стряскащо.
Десет години след смъртта на котката ми, продължавах да чувам нейното мяукане. Понякога си мислех, че си въобразявам. Имахме си ритуал – тя ме викаше, а аз отвръщах „Клайд!“, след което се сгушваше до мен. Един ден отново чух мяукането й навън – звучеше съвсем близо. После ясно се чу моят глас, който вика „Клайд!“, сякаш идваше отдалеч. Това се повтори няколко пъти, което беше доста смущаващо, затова се прибрах у дома.
Съпругът ми почина осем дни преди раждането на дъщеря ни. По онова време синът ни беше на пет години. Когато споделях това с приятел, синът ми каза, че баща му идвал в училище всеки ден в продължение на седем години, но после изведнъж спрял и повече никой не го видял.
Той описваше човек, който напълно приличал на баща си и се държал по същия начин. Същото твърдеше и дъщеря ми. И до днес така и не разбрах кой е бил този човек, тъй като баща им вече не беше между живите.
Имаше едно момиче, което беше много влюбено в мен, но чувствата й не бяха споделени. След училище не мислех за нея, но едно лято, когато се върнах вкъщи, разбрах, че се е преместила точно срещу нас.
Никога не й бях казвал адреса си. От учтивост се запознах с нейното семейство и поздравих съседите, а майка й спомена, че момичето само е поискало да се преместят точно там. Не съм сигурен дали беше умишлено или случайност, но в толкова голям град ми изглежда слабо вероятно да е било просто случайно съвпадение.
Когато бях на 15, често оставах сам у дома. Един ден чух смях и стъпки на малко дете, тичащи по твърдия под. Къщата беше едноетажна и навсякъде имаше килими, освен в кухнята.
Веднъж през лятото, докато още бях ученик, заспах с отворен прозорец. Около три сутринта ме събуди продължително свирене на клаксон. Бях между съня и будността и не можех да определя откъде идва. Изведнъж чух женски глас да вика: „Някой, моля, помогнете!“
Веднага отидох при майка ми и я помолих да се обади на 911. Тя набра номера и само след няколко минути полицията дойде, претърси района с фенерчета, но не откри нищо и си тръгна. На следващия ден попитахме съседите, но никой не беше чул или видял нещо особено.
Дори сега усещам страх, когато си спомня тази нощ.
Пътувах с лондонското метро и срещу мен седеше мъж с много шарена тениска. Гледах го през цялото пътуване, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Докато изкачвах ескалатора, го видях да се движи по другия ескалатор към изхода.
Беше невъзможно, тъй като го оставих във влака. Това преживяване ме стресна сериозно.
Сънувах, че имаме три деца – беше приятно и спокойно, докато в един момент изчезнаха, точно като при Танос. Когато се събудих, имах странно усещане.
Седмица по-късно разбрах, че очаквам тризнаци. Едното бебе изгубих спонтанно, второто не оцеля, а третото се наложи да бъде премахнато по медицински причини, за да спасят живота ми.
Това беше най-страшното усещане, което съм изпитвала.
На 15 години, докато родителите ми отсъстваха през уикенда, се събудих от необичайни гласове. Слязох долу и заварих телевизора да работи на максимален звук с „бял шум“, радиото на нощна програма, фурната включена, а вратата на хладилника отворена. Всички прозорци и врати обаче бяха заключени.
Не мигнах до сутринта и така и не успях да си обясня случилото се.
Като дете лежах на пода в стаята си с отворена врата, а родителите ми гледаха телевизия в хола около един след полунощ.
Опитвах се да стана до тоалетната, но усещах, че наблюдавам тялото си сякаш отстрани. След петия опит осъзнах, че всъщност не съм помръднал. Чувствах се напълно парализиран – не можех да мръдна, да издам звук или да повикам родителите си. Имах чувството, че нещо е вързало душата ми и не ми дава да помръдна. Започнах да плача чак когато баща ми ме вдигна и сложи в леглото.
Когато бях на седем, живеехме в къща, чийто предишен собственик беше починал. Родителите ми не се тревожеха, защото не вярваха в странни явления и не предполагаха нещо необичайно.
Моята стая винаги беше най-студената в дома. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от дъното на леглото. Не успях да извикам – бях прекалено шокирана, вероятно съм припаднала, защото следващият ми спомен е едва на сутринта.
Така и не разказах това на родителите си, защото се страхувах да не ме помислят за луда, но все още имам ясен спомен за лицето му.
Преди време имаше изоставена къща в края на разсадника. Чухме, че там ще има парти. С един приятел и неговата приятелка отидохме натам с храна, разчитайки само на лунната светлина.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-силно започваха да квакат жабите – накрая бяха толкова много, че се чуваше само тях, сякаш ни предупреждаваха да не влизаме в тъмната стъклена къща.
Не посмяхме да рискуваме и се върнахме обратно с храната – там беше по-сигурно.
Партньорът ми споделяше, че като дете през нощта често е чувал шепот и разговори в една от стаите. Веднъж, когато влязъл да види какво става, някой го ударил по гърба и той припаднал.
Когато дошъл на себе си, на гърба му се виждала голяма драскотина, напомняща следа от масивни лапи, която още стои. Наистина зловещо.
Съпругът ми ми писа, че ще се прибере от командировка два дни по-рано. В понеделник си дойде и се извини, че не е предупредил за по-ранното връщане. Казах му: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона, за да покажа, и двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме толкова объркани, че решихме, че някой негов колега си прави шега. Но видяхме, че съобщението е изпратено само час по-рано, а тогава мъжът ми е бил сам в колата. Така и не разбрахме кой ги е изпратил, но оттогава не сме получавали други подобни съобщения.
Всички тези случки сякаш се намират на границата между реалността и необяснимото. Понякога няма рационално обяснение за преживяното, но спомените остават завинаги.
Тези истории показват колко често животът ни поднася моменти, които не можем да си обясним напълно. Вероятно всеки има по
