На 62 години съм, разведена и самотна – започнах връзка с 49-годишен, но той поиска…
С първия си съпруг се разделих преди доста време. Толкова често ми опъваше нервите! Нужно ми беше време, за да се съвзема след този брак.
Той стоеше у дома без работа, харчеше моите пари и опразни дома ни. Въпреки това останах, понеже трябваше да се грижа за растящия ни син. Но един ден, щом Петър навърши 12, той дойде при мен, погледна ме право в очите и каза:
– Мамо, защо го понасяш? Изгони го!
Точно тогава се почувствах като събудена и без никакво колебание изгоних съпруга си. Чувството на облекчение беше огромно. После имах няколко връзки, но така и не пожелах сериозна обвързаност. Страхувах се да не попадна отново в подобна ситуация.
Последните четири години се оказаха особено трудни. Синът ми замина за Канада и избра да остане там. Не исках да го последвам – за мен вече е късно да се адаптирам към чужда страна.
Карантината ми се отрази тежко – останах съвсем сама. Тогава наистина се сринах.
– Търси си поне приятел, с който да можеш да поговориш! – настояваше приятелката ми.
– Като погледна хората на моята възраст – всички изглеждат зле и отпаднали. Срам ме е да се показвам с такива мъже. Какво бих могла да получа? Да се грижа за някого на старини? Те не търсят партньорка, а някой, който да им помага.
– Защо не пробваш с някой по-млад. Изглеждаш чудесно!
Тогава се замислих. Съвсем случайно се запознах с Иван, който живееше в съседната къща. Всеки ден го виждах как разхожда кучето си в парка наблизо.
Иван беше разведен, бившата му жена се беше преместила в Италия, а дъщеря му вече беше голяма. Той беше на 49, аз на 62. Започнахме да си говорим, а той ме гледаше толкова нежно – почти всеки ден ми носеше цветя. Не усетих кога вече живееше при мен. Всички около нас бяха изненадани, че такъв интересен и привлекателен мъж се интересува от мен. Признавам, това ми поласка егото.
Готвех му вкусна храна, перях и гладех дрехите му с удоволствие. Но един ден каза:
— Можеш да разходиш кучето ми – добре е да се разходиш на свеж въздух!
– Защо не излезем заедно?
– По-добре да не се показваме твърде често заедно.
— Наистина ли се срамува от мен? – помислих си. Тогава осъзнах, че съм се превърнала в негова слугиня. Реших да поговоря сериозно с него.
— Смятам, че отговорностите у дома трябва да се разпределят равностойно. Сам можеш да си гладиш дрехите и да разхождаш кучето.
– Слушай, ако искаш млад и красив мъж, трябва да му угаждаш. Иначе каква полза от теб?
– Имаш 30 минути да събереш багажа си и да излезеш оттук!
– Какво?! Не мога, дъщеря ми вече има мъж в апартамента ми.
– Е, тогава си живейте всички заедно!
Изгоних го незабавно. Макар че, признавам, ми стана тъжно. Дали наистина е невъзможно жена на моята възраст да срещне истинската любов? И все пак ми липсва нежност…
Понякога животът поднася неочаквани изпитания, но човек винаги има избор как да реагира. Това е поредната история за търсенето на баланс между самоуважението и нуждата от близост.
