Най-добрата ми приятелка ме помоли да остане у нас, след като съпругът ѝ я беше напуснал.

Най-близката ми приятелка ме помоли да остане при нас, когато бракът ѝ се разпадна. Беше срината – очите ѝ бяха постоянно подпухнали от плач, нощите ѝ минаваха без сън, а погледът ѝ беше празен, сякаш се беше изгубила вътре в себе си. Не можех да я изоставя. Дадох ѝ свободната стая в апартамента ни, без да се колебая. Съпругът ми прие решението спокойно – Алексей винаги е бил тих, сдържан, от онези мъже, които не показват емоции, но създават усещане за стабилност.

Две седмици по-късно съдбата ме сблъска с човека, когото тя наричаше „грешка“ – бившия ѝ. Срещнахме се на паркинга пред мола. Разменихме няколко учтиви реплики, а после, сякаш между другото, споменах, че Аня е при нас. Усмивката му беше странна – не злобна, а по-скоро знаеща.
— Значи още не ти е казала… — каза той бавно.
— Какво не ми е казала? — напрежението ме прониза.
Той ме погледна дълго.
— Не е моя работа — отвърна накрая. — Но щом е под твоя покрив… внимавай.
Не каза нищо повече. Просто си тръгна. Остана ми онова усещане в гърдите, което не можеш да назовеш, но знаеш, че не е добро.

По пътя към дома мислите ми се въртяха в кръг. Дали беше горчив, отхвърлен мъж, който иска да сее съмнение? Или имаше нещо, което не знаех? Познавах Аня от деца. Беше ми като сестра. Но когато влязох в апартамента, я видях в хола – по пижама, с чаша какао, усмихната пред телевизора. За първи път от седмици изглеждаше спокойна.
— Какво ти има? — попита ме веднага.
— Срещнах бившия ти — казах. — Каза нещо… обезпокоително.
Цветът се дръпна от лицето ѝ за секунда.
— Какво точно?
— Че не знам всичко. Че трябва да внимавам.
Тя се засмя нервно.
— Той винаги е обичал драмата. Не може да понесе, че не го искам обратно.

Исках да ѝ повярвам. Но гласът ѝ не беше същият.

Следващите дни нещата изглеждаха нормални, но под повърхността нещо се клатеше. Аня беше полезна, мила, стараеше се. Алексей беше все така тих. Понякога между тях се разменяха погледи – не открити, а бързи, сякаш нещо недоизказано преминаваше между тях.

Една вечер ги заварих в хола. Ръката ѝ беше на рамото му. Когато ме видяха, тя я дръпна рязко.
— Говорехме за филма — каза той.
Не зададох въпроси. Но тази нощ не спах.

Започнах да търся не защото исках, а защото не можех да спра. Преглеждах дреболии, слушах тишината, наблюдавах. Един ден, докато тя беше в банята, лаптопът ѝ беше отворен. В папка с име „Нов живот“ намерих билети за двама, хотелска резервация и писмо. Писмо до Алексей. Благодареше му за смелостта. Пишеше, че ще бъде по-добра от мен. Че бъдещето им започва скоро.

Светът ми се сви до точка.

Когато тя излезе, вече я чаках.
— Видяла си — каза тихо.
— Откога? — попитах.
— Отначало беше невинно. После… той направи първата крачка.
— В моя дом. С моя мъж.
— Вие вече бяхте приключили — каза тя без емоция. — Аз просто го видях първа.

Когато Алексей се прибра, му казах всичко с едно изречение:
— Напуснете. И двамата. Днес.

Той не спореше. Само ме гледаше.

Месеци по-късно чух новината. Паднала от балкон. Сочи. Кавга. Алексей бил там. Затворих телефона и не заплаках.

По-късно разбрах истината. Не беше любов. Беше съревнование. Аня не искаше него. Искаше да бъде мен. Да докаже, че може да вземе всичко, което имам.

Последното ѝ писмо го потвърди. Признаваше, че никога не е искала да живее до мен, а на мое място.

Запазих писмото. Не от тъга. А като напомняне.

Днес живея сама. В нов апартамент. С ново утро. Пия кафе на терасата и знам едно: не всяка близост е любов, и не всяка усмивка е приятелство. Понякога най-опасните предателства растат тихо – от детството, от завистта, от желанието да бъдеш някой друг.

А аз вече съм себе си. И това ми стига.

Telling Admin