Отидох в Гърция с Даниела, най-добрата ми приятелка, защото и двете имахме нужда да си поемем въздух. Така си го казвахме, докато подреждахме дрехи в куфарите и се смеехме на дреболии, които само ние разбирахме

Съдържание на статията

Първа част – Бягство

Тръгнахме за Гърция с Даниела почти без план. И двете бяхме изтощени – не физически, а онзи вид умора, който идва, когато твърде дълго си силен. Казвахме си, че ни трябва море, въздух и малко безгрижие. Истината беше, че бягахме.

Докато подреждахме багажа, се смеехме на глупости, които само ние намирахме за смешни. Оставях зад гърба си работа, напрежение, чужди очаквания и неизречени думи. Но най-вече оставях Петър – човекът, който говореше за бъдещето така, сякаш вече е резервирано.

Когато някой питаше кой е той за мен, казвах „приятел“. Но в думите му аз винаги бях повече от това. В плановете му бях центърът. Преди да замина, ме увери да си почивам и да не мисля. Усмихна се, прегърна ме – и аз, както винаги, повярвах.

Островът ни посрещна с тежък, солен въздух и слънце, което не задаваше въпроси. Морето се разстилаше спокойно, сякаш ни обещаваше, че тук нищо лошо не може да се случи. Даниела беше в стихията си – снимаше всичко, говореше с непознати, смееше се високо. Изглеждаше щастлива по начин, който граничеше с прекаляване.

Вечерта седнахме в малко крайбрежно заведение. Светлините бяха меки, музиката – ненатрапчива. Даниела вдигна чашата си.

„За свободата.“

„За тишината вътре“, отвърнах.

Телефонът ми вибрира. Името на Петър се появи на екрана и аз се усмихнах по навик. Усмивката изчезна мигновено.

Не беше съобщение. Беше снимка.

Петър. Прегръщаше жена, която не познавах. Близо. Твърде близо. В очите му имаше онази мекота, която мислех, че е само за мен.

Ръцете ми изстинаха. Даниела веднага усети.

„Какво стана?“ попита. В гласа ѝ нямаше изненада.

Не отговорих. Вътре в мен всичко се свиваше.

Втора част – Пукнатините

Гледах снимката отново и отново. Датата беше от предната вечер. Докато аз заспивах с мисълта за него, той държеше друга.

Опитах да му се обадя. Първия път не вдигна. Втория – затвори. После получих кратко съобщение:

„Зает съм. Ще се чуем.“

Не беше неговият тон. Или може би беше – този, който не бях искала да видя.

Даниела се приближи.

„Покажи ми.“

Направих го. Погледът ѝ се промени – не шок, а нещо като потвърждение.

„Може да има обяснение…“ каза тя, но не вярваше.

„Той няма сестра“, прекъснах я.

Мълчание.

„Мария… понякога хората водят по два живота.“

Начинът, по който го каза, ме смрази.

„Знаеш ли нещо?“ попитах.

Тя сви рамене. „Не. Просто… предполагам.“

Тогава погледът ми падна върху номера, от който беше изпратена снимката. Началните цифри ми бяха познати. Твърде познати.

Съмнението не избухна. То се настани тихо.

Трета част – Истината, която не идва

Обадих му се на сутринта. Този път вдигна.

„Здравей“, каза спокойно.

„Видях те.“

Пауза.

„Какво си видяла?“

„Снимката.“

Опита се да ме върне назад – с познатия си тон, с обяснения без съдържание.

„Не е това, което мислиш.“

„Тогава какво е?“

Извърташе. Уморено. Все едно аз бях проблемът.

„Не усложнявай“, каза накрая.

Тогава разбрах – няма да получа истината. Не защото е сложна, а защото не му е удобно да я каже.

„Свърши се“, казах.

„Внимавай“, отвърна той. „Не знаеш в какво се забъркваш.“

Това вече беше заплаха.

Затворих.

Изтрих номера. Снимките. Разговорите. Всичко.

Или поне така си мислех.

Четвърта част – Ново присъствие

Даниела прие раздялата ми с подозрителна лекота.

„По-добре така“, каза. „Заслужаваш повече.“

Думите бяха правилни. Но тонът ѝ – не.

Излязох сама. Загубих се из улиците, сред мириса на храна и гласове. На пристанището седнах и гледах лодките – вързани една за друга, сякаш никога не са били създадени да са сами.

„Извинете.“

Обърнах се. Непознат мъж държеше гривната ми.

„Изпуснахте това.“

„Благодаря.“

Той се усмихна леко.

„Не изглеждате на почивка.“

Изненадващо, не се защитих.

„Разбрах, че съм се лъгала.“

Той седна на разстояние. Без натиск.

„Понякога това е началото, не краят.“

Казваше се Явор.

Говорихме малко. Мълчахме повече. Не обещаваше нищо. Не ме разпитваше. Просто беше там.