ПЕТ ГОДИНИ ТЪГУВАХ ЗА ЖЕНА СИ – ЕДИН ДЕН ВИДЯХ СЪЩИТЕ ЦВЕТЯ, КОИТО ЗАНЕСОХ НА ГРОБА Й, ВЪВ ВАЗАТА В КУХНЯТА
Не знаех дали губя ума си, или нещо зловещо ме преследва. Когато се върнах от гробището, розите, които оставих на гроба на съпругата си, стояха във ваза в кухнята. Бях погребал жена си и вината си преди пет години, но миналото явно не беше приключило с мен.
Скръбта е като сянка – никога не изчезва напълно. Пет години бяха минали, откакто загубих Уинтър, но болката все още се чувстваше прясна. Дъщеря ми Елайза беше само на тринайсет, когато това се случи. Сега, вече на осемнайсет, тя беше млада жена, носеща отсъствието на майка си като безмълчен товар.
Взрях се в календара. Зачеркнатата дата сякаш ми се присмиваше. Още една година беше изминала.
— Тръгвам към гробището, скъпа.
Елайза се появи на прага, очите ѝ бяха хладни, почти отбранителни.
— Пак ли е това време, татко?
Кимнах. Какво можех да ѝ кажа? Че съжалявам? Че майка ѝ ми липсва? Вместо това просто взех ключовете и излязох.
Магазинът за цветя беше експлозия от цветове и аромати, но аз знаех точно какво търся.
— Както обикновено, господин Бен? — попита цветарката със съчувствена усмивка.
— Бели рози. Както винаги.
Докато тя ги опаковаше, спомените нахлуха. Първият път, когато купих цветя за Уинтър, беше на третата ни среща. Бях толкова нервен, че почти ги изпуснах.
„Бен, сладък си, когато се изчервяваш.“
Гласът ѝ отекна в ума ми, но реалността ме върна обратно.
— Заповядайте, господин Бен. Сигурна съм, че ще ѝ харесат.
— И аз се надявам.
Гробището беше тихо, само вятърът раздвижваше листата. Коленичих пред черния мраморен камък, прокарвайки пръсти по златните букви на името ѝ.
— Липсваш ми, Уинтър. Господи, толкова ми липсваш.
Вятърът се усили, а студът пропълзя по гърба ми. За миг можех да се закълна, че усещам докосването ѝ.
Изправих се, отупах пръстта от коленете си.
— Ще дойда пак догодина, любов. Обещавам.
Докато се прибирах, усещах, че нещо е различно. Но отдадох това на мъката.
Вкъщи беше тихо. Влязох в кухнята, жадувайки силно кафе.
Тогава ги видях.
Бели рози. Моите рози.
Стояха във ваза от кристал, която никога не бях виждал.
Сърцето ми забумтя в ушите ми. Приближих се, протегнах трепереща ръка и докоснах венчелистчетата.
Истински бяха. Абсолютно истински.
— Какво, по дяволите… ЕЛАЙЗА! — извиках, гласът ми разряза тишината.
Стъпки по стълбите.
— Татко?
Обърнах се рязко. Елайза стоеше там, погледът ѝ търсеше обяснение.
— Ти ли сложи тези рози тук?
Тя поклати глава, очите ѝ се разшириха.
— Не, току-що се прибрах. Какво става?
Поех дълбоко въздух.
— Това са същите рози, които оставих на гроба на майка ти. Идентични, Елайза. Как е възможно?
Лицето ѝ пребледня.
— Това… това не може да е истина.
Трябваше да се върна в гробището.
Елайза настоя да дойде с мен. Пътувахме в гробно мълчание.
Когато стигнахме, сърцето ми се сви.
Розите ги нямаше.
— Изчезнали са.
Елайза прокара ръка по голата пръст.
— Татко, сигурен ли си, че ги остави тук?
— Абсолютно сигурен.
Очите ѝ се срещнаха с моите.
— Да се прибираме. Трябва да разберем какво става.
Когато се върнахме, розите все още стояха на масата.
— Трябва да има логично обяснение, татко.
— Мама е мъртва, Елайза. Мъртвите не пращат послания.
— Тогава как ще обясниш това?
Тишина.
После забелязах нещо под вазата.
Малко сгънато листче.
С треперещи ръце го взех.
— Какво е това, татко?
Разгънах бележката.
Познах почерка.
Почеркът на Уинтър.
„Знам истината и ти прощавам. Но е време да се изправиш пред онова, което криеш.“
Стаята се завъртя около мен.
— Не… Това не може да бъде.
Елайза грабна бележката. Очите ѝ се разшириха.
— Татко… каква истина? Какво си крил?
Пет години лъжи и вина ме затиснаха.
— Майка ти… В нощта, в която почина… не беше просто инцидент.
Елайза застина.
— Какво имаш предвид?
Погледнах я право в очите.
— Изневерих ѝ. Тя разбра и… избяга. Качи се в колата…
— И никога не се върна.
— Точно така.
Тя примижа, сякаш я удари шамар.
— Знаех, татко.
Светът ми замря.
— Какво?!
— Знаех от години.
Погледът ѝ беше като нож.
— Мама ми каза всичко, преди да тръгне. Намерих дневника ѝ.
— И защо сега? Защо след пет години?
Тя погледна календара.
— Пет години те гледах как се правиш на скърбящ вдовец. Просто не можех повече.
Хладна яснота ме прониза.
— Розите… бележката… Ти ли ги сложи?
Тя кимна.
— Проследих те. Взех цветята. Исках да те накарам да се изправиш пред истината.
— Мама ти е простила, пише го в дневника ѝ.
Тя преглътна тежко.
— Но аз не знам дали мога.
Обърна се и си тръгна.
Остави ме сам…
… с розите, които някога бяха любов.
А сега – напомняне за предателството ми.
