Преди да се изнеса, изчистих апартамента основно. Не беше просто задължение, а ритуал. Всяко движение с парцала беше заличаване на спомен, всяка изхвърлена вещ – откъсване на парче от миналото, което бях градил тук. Три години

607997881 122215443266271488 7378470021455626257 n

Преди да си тръгна, изчистих апартамента до последния детайл. За мен това не беше просто задължение към хазяина, а личен ритуал. С всяко забърсване на праха имах чувството, че изтривам и част от спомените, а когато хвърлях стари дреболии, сякаш се разделях с късчета от времето, което бях оставил в тези стаи.

Три години на пръв поглед не са много. Но ако това са първите ти години, в които живееш сам като студент, те са цяла епоха. Стените помнеха всичко – безсънните нощи преди изпити, тихите вечери с книга, редките шумни събирания, и най-вече онова празно чувство след раздялата с Михаела, което още се лепеше по въздуха като невидима влага.

Чистих почти маниакално. Изтърках загорелите петна във фурната, останали още от предишната наемателка. Полирах прозорците, докато отсрещната сграда изглеждаше сякаш е на една ръка разстояние. Дори свалих абажурите, за да ги изчистя от прах — нещо, което вероятно никой хазяин не би забелязал.

Не го правех за него.

Правех го за себе си.

Исках да оставя мястото по-добро, отколкото го бях намерил. Като да затворя една глава без петна, точно преди да отворя следващата — по-малка, по-студена и напълно непозната.

Новото ми начало беше студио в покрайнините — почти кибритена кутийка, купена с ипотека, която щеше да тежи върху мен десетилетия. Иронията не ми убягваше: уча архитектура, мечтая за простор и светлина, а се нанасям в жилище, което противоречи на всичко, което анализирам в университета.

Но такова беше положението.

Студентският заем беше като камък над главата ми, а наемът — макар и поносим — си оставаше разход без край. Поне ипотеката беше „вложение“. Или поне това си повтарях, за да не полудея.

Докато чистех стената зад леглото, усетих, че една дъска от перваза мърда. Извадих я лесно и видях тесен процеп между дървото и стената. Вътре, покрита с прах, лежеше малка метална флашка — сребриста, без надписи, без маркировка.

Помислих си, че е останала от предишната наемателка — дъщерята на хазяина. За нея се носеха слухове, че преди години е изчезнала внезапно. Не знаех дали флашката е важна, но не ми се струваше редно да я хвърля.

Оставих я на видно място на кухненския плот, така че следващият да я види.

Сложих перваза обратно.

Последният ми поглед към празната стая беше странна смес от носталгия и облекчение. Миришеше на почистващ препарат и на край.

Взех последния кашон и излязох.

Този път не се обърнах.

Съдържание на статията

Глава 2: Неочакваният разговор

В новото студио цареше хаос — кашони, недовършени мебели, миризма на боя и усещането, че всяка вещ е въпрос без отговор. Целият ден мина в носене и редене, докато ръцете ми не изтръпнаха от умора.

Седнах на пода, облегнат на кашон с надпис „Книги — архитектура“, и започнах да ям филия с лютеница, когато телефонът иззвъня. Непознат номер.

Обикновено не вдигам.

Този път нещо ме накара да го направя.

— Ало? — казах, още дъвчейки.

— Симеон, здравейте. Обажда се Горан — вашият бивш хазяин.

Гласът му беше спокоен и уверен. Инстинктивно се изправих, сякаш можеше да ме види.

— Добър вечер. Има ли проблем с апартамента?

Очаквах забележка — петно, драскотина, нещо пропуснато.

— Напротив — каза той и за миг дори се усмихна в гласа си. — Днес минах. Благодаря ви. Никога не са ми връщали жилище в такова състояние. Повечето хора оставят след себе си… следи. Вие сте го оставили като ново.

Похвалата ме смути.

— Няма нищо. Така е редно.

Настъпи кратка пауза. По линията се чу леко пращене. Помислих, че разговорът приключва, но гласът му се промени — стана по-тих, по-напрегнат.

— И тогава… — каза той бавно. — Тогава си помислих: „Значи ти си бил…“

Замълча.

Думите останаха висящи във въздуха като заплаха, която не разбираш, но усещаш.

Сърцето ми подскочи.

— Моля? Не ви разбрах — казах по-тихо.

— Трябва да се видим, Симеон. Това не е за телефон. Важно е. Утре в десет. В офиса ми. Ще ви изпратя адрес.

— Добре — отвърнах, без да съм сигурен защо се съгласявам.

След като затвори, останах неподвижен сред кашоните. Филията с лютеница беше застинала в ръката ми.

„Значи ти си бил…“

Тази недовършена реплика се въртеше в главата ми и нарастваше като шум.

Глава 3: Светът на Горан

Адресът беше в една от онези стъклени офис сгради в центъра — модерни, лъскави, хладни. Като архитектурен студент винаги ги критикувах за бездушието им, но не можех да отрека впечатлението, което оставяха.

Офисът му беше на последния етаж.

Асансьорът се движеше безшумно, а с всяко ниво имах усещането, че животът ми — изпити, сметки, ипотека — остава долу.

Посрещна ме млада асистентка и ме преведе по дълъг коридор с мек килим, който поглъщаше стъпките. Кабинетът на Горан беше огромен, с прозорци от пода до тавана и панорамна гледка към града.

За миг се почувствах малък.

Горан стоеше до прозореца с гръб. Изглеждаше по-висок от това, което помнех. Костюмът му беше елегантен, но стойката му издаваше умора. Когато се обърна, видях лице на човек, който рядко си позволява искрена усмивка.

— Симеон. Благодаря ти, че дойде. Седни.

Посочи кожено кресло пред масивното бюро. На бюрото имаше само лаптоп… и нещо, което ме накара да преглътна.

Сребристата флашка.

— Това ваше ли е? — попитах, за да разбия тишината.

— Не. На дъщеря ми. Лилия. Тя живя в апартамента преди теб.

— Оставих я на плота в кухнята. Не знаех…

Горан сплете пръсти и се наведе напред.

— Не ме интересува чия е. Интересува ме къде точно я намери. Опиши ми мястото подробно.

Разказах за разхлабената дъска на перваза и тесния процеп. Докато говорех, лицето му се стягаше, сякаш всяка моя дума потвърждаваше някакъв негов страх.

Когато приключих, той въздъхна тежко.

— Лилия не си тръгна. Тя избяга. Преди три години. Остави бележка, че иска да е далеч от мен и от бизнеса. Оттогава почти не съм я чувал. Мислех, че е бунт… но тази флашка не е бунт.

Точно тогава вратата се отвори и влезе мъж на възрастта на Горан, с хищническо излъчване. Лъскав костюм, перфектно сресана коса и усмивка, която не стигаше до очите.

— Горане, имаме проблем с доставките от… — спря, щом ме видя. Огледа ме бързо и преценяващо. — Прекъсвам ли?

— Да, Огнян. Прекъсваш — отвърна Горан сухо.

— Разбира се. Ще те изчакам — каза Огнян и излезе, но в погледа му остана студена нотка, която ми се запечата в паметта.

След като вратата се затвори, Горан сниши гласа си.

— Това е съдружникът ми. И една от причините Лилия да си тръгне.

— Какво има на флашката? — попитах.

Горан ме изгледа внимателно, сякаш преценява дали мога да понеса истината.

— Копие на фирмената ни база данни. Договори, счетоводство, планове, плащания. Всичко. Лилия го е изнесла.

— Защо?

— Дълго време се питах. Дали искаше да ме издаде. Дали е била манипулирана. Дали е била уплашена. Но ти ми даде най-важния знак.

— Аз?

— Мястото, където си я намерил. Тя не я е изхвърлила. Скрила я е.

— От кого?

Горан се наведе още по-близо и почти прошепна:

— От някого, който е имал достъп до апартамента. И който не е искал тази флашка да остане.

Глава 4: Сенките на миналото

Изведнъж се оказах в свят, който познавах само от романи — интриги, заплахи, сделки и суми, които могат да пренапишат човешки съдби. А аз — студент с ипотека и притиснати срокове — се бях превърнал в „първата следа“ заради едно чистене.

— Не разбирам с какво мога да помогна — казах. — Аз съм просто студент.

Горан ме погледна както преподавател гледа талантлив, но колеблив човек.

— Точно затова. Ти си външен. Никой не те познава. Никой не те подозира. И си наблюдателен.

— Искате да… разследвам?

— Искам да разбера какво се е случило с Лилия. Кой я е принудил да избяга. И защо е оставила това скрито.

Той извади чек, написа нещо и го плъзна към мен.

Сумата ме удари като шамар.

Беше достатъчна да ми изтрие дълговете и да ми купи спокойствие за години.

Погледнах цифрите и усетих как принципите ми започват да се разместват.

— Това е прекалено — прошепнах. — Не мога да го приема.

— Приеми го като аванс — отвърна спокойно Горан. — Ако се съгласиш, ще има още. Но ми трябва лоялност. И очи, които виждат детайли.

— Защо точно аз? — попитах.

— Защото честността ти личи. По начина, по който остави апартамента. И по това, че не хвърли флашката.

Точно тогава вратата се отвори.

Влезе жена — висока, руса, с безупречно подредена елегантност. Лицето ѝ вероятно някога е било нежно, но сега беше застинало в студена, контролирана красота. Роклята ѝ беше проста, но скъпа, а погледът ѝ — като скенер.

Тя спря, когато ме видя.

— Значи това е… — каза и не довърши, както Горан по телефона.

Горан се напрегна.

— Симеон, това е Виктория. Съпругата ми.

Жената не ме поздрави. Просто ме огледа — от обувките до очите — и накрая погледът ѝ се спря върху флашката на бюрото.

— Не трябваше да го вкарваш в това — каза тя на Горан тихо, но с тон, който не позволява спор.

— Той вече е вътре — отвърна Горан.

Виктория се усмихна леко. Усмивка без топлина.

— Не. Той още може да излезе — каза тя и се обърна към мен. — Симеон, нали така? Ще ти дам съвет, който струва повече от този чек. Забрави, че си намерил флашката. Забрави, че си бил тук. И си живей живота.

В стаята падна тишина.

Сякаш дори въздухът чакаше решението ми.

— Защо? — изрекох аз. — Каква е истината?

Виктория се наведе към бюрото, взе флашката и я завъртя между пръстите си, сякаш е дребен аксесоар, а не заплаха.

— Истината е, че който държи тази флашка, държи и нечий живот — каза тя.

После я остави обратно.

И добави още нещо, почти като между другото:

— А Лилия… не е избягала сама.

Горан пребледня.

Аз замръзнах.

— Какво означава това? — попитах.

Виктория ме погледна право в очите.