ПЪТНИЦИ В БИЗНЕС КЛАСА СЕ ПОДИГРАВАТ НА БЕДНА СТАРА ДАМА, ДОКАТО ПИЛОТЪТ НЕ Я ПРИВЕТСТВА
Стела най-после стигна до мястото си в бизнес класа в самолета. Един мъж обаче не искаше да седи до нея и настоя пред стюардесата, че възрастната жена трябва да бъде преместена в икономичната класа. Стюардесата отказа неговото искане, така че Стела успя да заеме мястото си. Тогава тя сподели най-сладко-горчивата история от живота си.
„Не искам да седя до тази… жена!“ почти изкрещя Франклин Делани към стюардесата, която беше довела възрастната жена и обясни, че тя ще е до него.
„Сър, това е нейното място. Не можем да направим нищо,“ каза стюардесата спокойно, опитвайки се да убеди бизнесмена, който беше видимо недоволен.
„Това не може да е истина. Тези места са прекалено скъпи и тя не може да си го позволи! Погледнете дрехите ѝ!“ почти изкрещя Франклин, като посочи дрехите на възрастната жена. Стела изпита срам – носеше най-хубавите си дрехи, но се притесни, че изглеждат евтини в очите на другите.
Някои от пътуващите в бизнес класата се обърнаха към тях, докато Стела Тейлър наведе глава към краката си. Спорът се проточи и забави качването в самолета. Скоро се появиха още няколко стюардеси, които се опитваха да успокоят Франклин.
Изненадващо, някои други пътници се съгласиха с Франклин. Те също изразиха мнението, че жената не е могла да си позволи мястото и я приканиха да го напусне. За Стела това бе най-унизителният момент в живота ѝ и тя накрая се предаде.
„Госпожице, наистина няма проблем. Ако има място в икономична класа, ще седна там. Дадох всичките си спестявания за този билет, но не искам да създавам неудобство,“ каза тя, докосвайки нежно ръката на стюардесата.
Жената вече бе проявила голяма доброта към нея – Стела се беше загубила на летището. На 85 години, тя никога не бе пътувала досега и международното летище в Сиатъл-Такома ѝ се стори объркващо. В крайна сметка авиокомпанията ѝ назначи придружител, който я упъти до полета ѝ за Ню Йорк.
Стюардесата не искаше да влиза в спор с бизнесмена, който отказваше да приеме, че Стела е неговата съседка, дори след като видя бордната ѝ карта. Служителката погледна към Стела с намръщено изражение, макар че гневът ѝ не беше насочен към нея.
„Не, госпожо. Вие сте си платили за това място и имате право да седите тук, без значение какво казва някой друг,“ настоя стюардесата.
После тя отново се обърна към мъжа и го предупреди, че ще извика охраната, ако не се подчини. Франклин въздъхна и позволи на Стела да седне до него. Самолетът излетя, а Стела се стресна толкова много, че изпусна чантата си.
За нейно щастие, Франклин се оказа не чак толкова безчувствен и ѝ помогна да събере вещите си. Медальонът ѝ с рубин падна, а мъжът подсвирна при вида му. „Уау, това е нещо друго,“ коментира той.
„Какво имате предвид?“ попита Стела.
„Аз съм антикварен бижутер и това медальонче е много ценно. Това със сигурност са истински рубини. Нали не греша?“ каза мъжът и ѝ върна медальончето. Стела го пое и го разгледа.
„Честно, не знам. Баща ми го подари на майка ми преди много години, а тя ми го даде, след като баща ми не се върна у дома,“ каза Стела.
„Какво се случи?“ попита мъжът. „Извинявайте. Аз съм Франклин Делани. Искам да се извиня за поведението си по-рано. Наистина преминавам през труден период и не трябваше да се държа така. Може ли да попитам какво е станало с баща ви?“
„Баща ми беше пилот по време на Втората световна война. Когато Америка влезе във войната, той замина, но даде това медальонче на майка ми като обещание, че ще се върне. Те много се обичаха. Бях само на четири тогава, но помня този ден. Той така и не се върна,“ обясни Стела.
„Това е ужасно.“
„Да, така е. Войната е безсмислена. Нищо не идва от нея. Майка ми така и не се възстанови от загубата. Беше сянка на себе си и едва оцелявахме. Въпреки трудностите, тя никога не помисли да продаде медальона. Когато навърших десет, ми го подари и ме помоли да го пазя. Дори и аз, когато ми е било трудно, не съм мислила да го продам. Истинската му стойност е вътре,“ каза Стела, усмихвайки се на Франклин и отваряйки медальончето.
Вътре имаше две снимки. Едната – стара, в сепия, показваше двойка, а другата – бебе. „Това са родителите ми. Вижте колко се обичаха,“ каза Стела с усмивка и носталгия.
Франклин само кимна и погледна другата снимка. „Това ли е вашият внук?“ попита той изведнъж.
„Не, това е синът ми и всъщност той е причината да съм на този полет,“ отговори възрастната жена.
„Отивате да го видите?“
„Не, не точно. Споменах, че имам финансови трудности, нали? Преди години забременях, бях на тридесет и приятелят ми изчезна. Отглеждах сина си няколко месеца, но осъзнах, че не мога да му дам добър живот. Нямах подкрепа, майка ми вече беше починала след тежка деменция, затова го дадох за осиновяване,“ призна Стела.
„Вие двамата свързахте ли се по-късно?“
„Опитах. Открих го с помощта на ДНК тест. Помолих едно съседско дете да ми помогне да му пиша имейл. Джош – така се казва – отговори, че е добре и не ме нуждае. Опитах пак да се свържа и да поискам прошка, но той не отговори повече на имейлите ми.“
Франклин се почеса по главата, объркан. „Тогава защо летите? Казахте, че сте тук за него.“
„Той е пилотът на този полет. Днес е рожденият му ден – 22 януари 1973 г. Може би нямам много време на тази земя и исках да прекарам поне един рожден ден близо до сина си. Това беше единственият начин,“ каза Стела и се усмихна на Франклин, после отново погледна към медальончето.
Тя не забеляза как Франклин тихо избърса сълза от лицето си, нито че някои стюардеси и пътници бяха чули историята. След малко една стюардеса влезе в пилотската кабина.
„Както и да е, това е един от най-дългите му полети, така че ще имам пет часа близо до сина си,“ каза Стела, затваряйки медальончето и прибирайки го обратно в чантата си.
По думите ѝ тези пет часа преминаха неусетно. Когато пилотът обяви по интеркома, че скоро ще кацнат в JFK, добави още нещо:
„Освен това искам всички да приветстват моята биологична майка, която лети по моя маршрут за първи път. Здравей, мамо. Изчакай ме, когато самолетът кацне,“ каза Джон по уредбата. Очите на Стела се насълзиха, а Франклин се усмихна, засрамен от поведението си по-рано. За щастие, вече се беше извинил.
След като Джон приземи самолета, излезе от пилотската кабина – нарушавайки протокола – и отиде направо към Стела с разтворени ръце, за да я прегърне силно. Всички пътници и стюардеси ги приветстваха с аплодисменти.
Макар никой да не чу, Джон прошепна на Стела, благодари ѝ, че е направила най-доброто за него преди години. След първия имейл, Джон осъзнал, че не е ядосан на майка си за осиновяването, но не знаел как да ѝ отговори. Затова се извини, че не е реагирал на другите ѝ писма и не я е изслушал по-рано. Тя му каза, че разбира и няма за какво да се извинява.
Понякога животът събира хората по неочаквани начини и само един миг може да промени всичко. Изглежда, че за Стела тези пет часа са били наистина безценни.
